Къртицата

— Преди известно време в Аткран се появиха четирима души, които почти веднага бяха обявени за затворници от клас нулев, раздел строго секретен. За тях знаеха само трима — Ирзал, Нод Карлар и ти, Вурдан. С вашите общи усилия бяха унищожени всички останали свидетели, главно войници и жители на квартала, в който сега се намира Синята кула. След смъртта на първите двама, единствен собственик на тайната около затворниците оставаш ти. Постара се дори да унищожиш всички документи от досиетата на затворниците, освен имената и снимките, Предлагам ти да разкриеш истината.

— А какво ще получа за това?

— Свобода — учудващо кротко каза Кар. — Един час свобода. Повече не мога да ти осигуря. Но мисля, че за това време ще успееш да избягаш някъде.

Бурдан отхвърли одеялото и стана от леглото.

— Лъжеш! — извика той. — Няма да го направиш, Кар!

— Може би ще го направя, а може и да не го направя — развеселено подхвърли Кар. — Не усещаш ли, че това е цялата прелест на играта. Ти нямаш изход, Вурдан, и сега трябва да решиш дали да изгубиш тайната си, без да получиш нищо, или да рискуваш и да се хванеш за нищожния шанс, в който не можеш да бъдеш сигурен. Е, какво ще кажеш?

— Не! Нищо няма да кажа и тайната ще умре с мене!

— Така и предполагах — радостно каза Кар. — Но откъде си измислил, че искам да те убия? Нима ме смяташ за толкова глупав? Не, скъпи Вурдан, ти ще попаднеш в Центъра за лоялност и там ще кажеш всичко. Разбираш ли сега, че изгуби? Аз предварително знаех, че ще получа тайната по един или друг начин. Сега се приготви. Пред вратата чака лично новият ръководител на Центъра.

Като зашеметен Бурдан се наведе и вдигна дрехите си от пода. В главата му като топки се блъскаха мислите за Центъра по лоялност, за невъобразимите, страшни, изтънчени мъчения, които превръщаха човека в животно, отнемаха разума му, размазваха го като парцал и накрая изтръгваха от него всичко, което е говорил, мислил или дори не е посмял да помисли. Само представата за ужасите на Центъра можеше да го накара да завие от ужас, да се просне пред Кар, да целува краката му, да разкрие тайната… Но някакви останки от здрав разум му подсказваха, че това ще бъде безполезно. Бившият секретар играеше игра, в която Бурдан непременно трябваше да загуби, както стана преди малко с отхвърленото предложение.

От мъглата на страха изплува споменът за изкривеното лице на Ирзал, когато двамата с Нод Карлар се появиха в кабинета му. Сега разбираше този леден страх, от който всички вътрешности се свиват на възел. Но вече беше прекалено късно.

С отчаян скок на преследвано животно Бурдан се хвърли към прозореца. Отвори го, скочи на рамката и за миг запази равновесие. Този миг беше достатъчен, за да види…

От прозорците на долния етаж излизаше широка рамка с опъната на нея мрежа. Привичната мярка на братята по лоялност, за да попречат на арестувания да се самоубие. Олюлявайки се на ръба, Бурдан си спомни как хората в черно измъкваха от мрежата заплетения Ирзал, как пленникът се мяташе в ръцете им и страшно виеше…

Братята по лоялност се подаваха от прозореца на долния етаж, готови да го заловят.

Бурдан събра всички сили и се отхвърли напред. Тялото му описа дъга в нощната тъмнина. В една безкрайна секунда на непоносим ужас му се стори, че няма да успее, но рамката блъсна само краката му. Остана само нощта и свистящият насреща въздух, и плочките на двора, към които Бурдан падаше, падаше, падаше…

Базил се събуди бавно. С мъка излизаше от вцепенението на упойката и осъзнаваше света около себе си. Отначало разбра, че лежи на нещо твърдо. Опита се да раздвижи ръце и не успя. Тогава отвори очи и видя над себе си таван със сива, напукана мазилка.

— Събуди се — каза някой. — Сложете го да седне.

Груби ръце подхванаха пленника под мишниците и го подпряха на стената. Сега Базил видя ръцете си и разбра защо не можеше да ги помръдне. Около китките му се стягаха лъскавите халки на белезници.

Вдигна очи и разгледа обстановката. Седеше на пода в съвършено празна прашна стая с олющена мазилка. Прозорци нямаше. Нямаше и мебели, затова тримата похитители стояха прави. Двама от тях не заслужаваха внимание. От пръв поглед личеше, че са обикновени изпълнители. Но третият беше по-интересен: красив, с тънки, изящни черти, от които лъхаше пресметлив, циничен ум. Дългата черна коса надвисваше над проницателните воднистосини очи. Облечен беше в хубав нов костюм, изцапан обаче с пресни петна от прах и кал.

„По всяка вероятност самият зебарски резидент — помисли Базил. — И той лично води акцията, дори дойде на площада да ме прибере. Изглежда, че играта е голяма. За моята скромна личност се борят две държави и само аз не знам в какво се крие цената ми.“

Резидентът се наведе към Базил и бавно заговори: