Къртицата

Започна да се изкачва бързо, уверено. Беще сигурен в успеха. Ръцете му здраво прихващаха скобите, дърпаха нагоре, към откритото пространство. Тридесет метра по-високо шахтата свърши. Базил изскочи навън, приклекна и се огледа.

Беше нощ, но очите му, привикнали към тъмнината на тунелите, различаваха всичко почти толкова ясно, както и през деня. Площадът не се беше променил — все същите редки лампи засилваха мрака, вместо да го разсейват, все същите мизерни къщи го обграждаха в неподвижния си пръстен. Синята кула се издигаше на старото си място, подпряна върху четирите дебели колони.

Зад гърба му от шахтата безшумно изскочи Урман. След него започнаха да излизат и останалите — мълчаливи, мрачни, напрегнати. Те се пръскаха покрай площада и изчезваха в тъмнината. Последен излезе нисък, набит носач с тежка раница на гърба.

— Нали знаеш кога да възпламениш димната бомба? — запита Урман.

Носачът изръмжа утвърдително и се оттегли към своя пост. Урман се обърна към Базил и въздъхна.

— Сега е твой ред. Хайде, върви… И гледай да се върнеш жив.

— Ще се върна — обеща Базил и приведен напред тръгна към подножието на Синята кула.

Обвити с парцали, краката му безшумно стъпваха по паважа. Мракът го закриляше. Нищо не издаваше присъствието на бунтовниците, но Базил знаеше, че те са тук, разпръснати около площада и са готови да рискуват живота си, за да му помогнат.

С бързи, леки крачки той преодоля откритото пространство и потъна в сянката на кулата. Намери стълбата, която се издигаше покрай колоната, пъргаво се изкатери нагоре и спря на тясната площадка. Пръстите му намериха капачето, отместиха го и натиснаха скрития бутон. Бронираната врата бавно се разтвори и Базил влезе в първото помещение.

Скритите в стените машини забръмчаха, изтеглиха въздуха от камерата и го замениха с нов. Вратичката на единия шкаф автоматично се разтвори. Вътре все така висеше странният костюм с прозрачен шлем. Базил затвори шкафа и веднага вляво се отвори другата врата, водеща към вътрешността на кулата.

Базил погледна към следващата зала. Тя изглеждаше пуста. Никой не седеше в прикрепените към пода кресла. Но привидното спокойствие вече не можеше да го измами. Базил бръкна в джоба си, решително прекрачи прага и с неуловимо бързо движение хвърли червената топка на пода. Гранатата избухна в същия миг, в който двамата братя по лоялност стиснаха лактите на новодошлия. Залата се изпълни с гъста, белезникава мъгла.

Този път Базил не направи никакъв опит за съпротива. Само задържа дишането си. През мъглата видя как черните фигури на изненаданите братя по лоялност се втурнаха към изхода и преди да го достигнат, тежко се строполиха на пода. Ръцете около лактите му се разтвориха.

Бяха минали по-малко от десет секунди. Цялата засада лежеше неподвижно, потънала в дълбок сън. Базил извади втората граната и я метна в ъгъла на залата. Прогърмя тъп взрив. Нов облак, този път черен, се смеси с мъглата, изпълваща помещението. Базил изчака малко и спокойно си пое дъх. Сега можеше да диша. Неутрализаторът унищожаваше действието на приспиващия газ.

Прекрачвайки телата на братята по лоялност, прекоси залата и отвори следващата врата. Тясна винтова стълба го поведе нагоре. Той премина един етаж, втори, трети и на четвъртия спря. Тук имаше само една врата. Зад нея беше тайната.

Базил хвана дръжката на вратата и за момент спря. Не се колебаеше, само искаше да овладее вълнението, което го изпълваше. Сега щеше да разбере всичко. Скритите спомени нямаше да го подведат. Трябваше само да влезе и да действува по навик. Всичко щеше да мине добре и тогава спомените щяха да се върнат, беше уверен в това. Само да овладее Синята кула, да я подчини на волята си…

Натисна дръжката на вратата, блъсна я напред и решително прекрачи вътре.

Това беше малка кръгла стая, цялата заобиколена от невероятно сложен пулт за управление. Безбройни екрани покриваха стената. Светлината безжизнено се отразяваше от стотиците циферблати, от полираните метални покрития на приборите, от лъскавата кожа на четирите подвижни кресла. Оставаше само да седне и…

Базил стоеше неподвижно. Отчаян, опустошен, той гледаше ужасната картина, която разрушаваше всичките му планове. Почти без изключение панелите на пулта бяха отметнати и от вътрешността на приборите стърчаха в безпорядък снопове проводници, някакви прозрачни плочи, блокове от миниатюрни детайли… Нечия ръка беше се ровила варварски из сложната апаратура в напразни опити да разгадае тайната на кулата.

Сега всичко беше свършено. Базил усещаше, че преградата в съзнанието му е изтъняла до краен предел, но сам не можеше да нанесе удара, който да я разруши. Трябваше му още една, последна връзка с миналото. Кулата би могла да създаде тази връзка, ако работеше. Ала в това състояние тя не можеше да послужи за нищо.