Къртицата

— Вие сам сте определил своята роля и по всяка вероятност скоро ще я завършите — сериозно поясни Базил. — От седем години в началото, днес средното време, през което един съветник стои начело на управлението, се е съкратило до по-малко от година. Едва ли ще нарушите тая закономерност. Вероятно в близко бъдеще ще бъдете заменен от своя секретар. Ще съжалявам за вас, господин съветник. С Кар няма да се разбираме.

— Аз все още съм жив — заплашително произнесе Бурдан. Спокойствието му обаче се беше пропукало и в гласа му се надигаха пискливи истерични нотки. — Вие сте в ръцете ми, Базил. Всеки момент мога да ви унищожа.

— Няма да го направите. Вие сте примитивен характер, господин съветник, въпреки привидния си блясък. Аз не знам каква е моята тайна, но за нея вие сте премахнал своя приятел Ирзал и ръководителя на Центъра за лоялност Нод Карлар. Тази тайна е вашето най-голямо съкровище и вие няма да се лишите от нея, дори когато умирате. Затова съм уверен, че няма да ме убиете. По всяка вероятност ще търсите начин да ме шантажирате или с всички възможни средства да ме принудите към сътрудничество. Мисля, че изпращането ми в урановите рудници е преследвало тъкмо тази цел. Искал сте да ме ужасите, а после да командувате пречупената ми воля. Но този план не успя. А сега просто се боите от мене.

— Все още имам един коз — тихо каза съветникът. — Вие забравяте, че само аз мога да ви върна паметта. Помислете върху това, Базил. Вие дори не си представяте колко губите, като не искате да преговаряте.

Този път мълчеше Базил.

Опитвайки се да запази поне малко престиж след спора, Бурдан тежко стана от креслото и тръгна към изхода от библиотеката. Отвори вратата, спря на прага и без да се обръща, подхвърли през рамо:

— Ние ще поговорим отново. Надявам се тогава да бъдете по-сговорчив.

Слабите светлинки на фенерчетата играеха по бетонните стени, по пода, отразяваха се в локвите застояла вода и проблясваха по парчетата стъкло на мястото на изпочупените лампи. Въоръжената група крачеше в тъмнината на подземния лабиринт. Понякога почти пълзешком се промъкваха по тесни ходове, друг път преминаваха по железни мостчета над дълбоки провали, изкачваха се по стръмни стъпала. Четириръкият Урман, както винаги натоварен с оръжие, безпогрешно определяше маршрута. Познаваше тунелите още от детството си, когато бе избягал от общежитието на младите агали. Двадесет години, прекарани под земята, го бяха научили да се ориентира в безкрайните ходове на старото военно съоръжение. Сега той водеше групата и слушаше думите на крачещия до него Базил:

— …Лошото е, че вие не си поставяте никаква определена цел. Разполагате с невероятна база — подземна комуникация между най-големите градове, оръжейни складове, запаси от провизии… А не знаете за какво да ги използувате. Живеете ден за ден и мислите само за собственото си съществуване.

— Ти мълчи! — сърдито каза Урман. — Първо опознай нашите условия, пък тогава говори, зеб-заб. Дойде и веднага почна да командуваш. Още нищо не можеш да си представиш. Знаеш ли, че преди да включиш електрозахранването, ние тук бродехме като плъхове из тъмнината и си светехме с кандила? Че бяха разграбени всички складове, освен онези, чиито врати се отварят с електромотори. И да не мислиш, че тук сме една армия, която само чака командир? Из тия подземия бродят неизброими групи и групички и всяка от тях си има свой шеф, свои разбирания. Ти се опитай първо да преговаряш с Магдал и неговата шайка, пък тогава ще те видя. Или убеди бандата на смахнатия Ерполат, че трябва да се обедини в името на някаква цел, различна от грабежите и пиянството. Тогава ще те призная за върховен шеф на цялото подземие. И не стига останалото, ами и в моята група се е появил предател…

— Така ли? — учуди се Базил. — Мислех, че познаваш хората си.

— Хората са много… Не можеш да проникнеш в душата на всеки. А предател има, това е факт. Вчера при мене дойде пратеник от шайката на Магдал. Донесе ми писмо… познай откъде. От резидента на зебарското разузнаване. Искат тебе.

Базил подсвирна.

— Ей тъй, братко — поучително каза Урман и се почеса по тила с горната дясна ръка. — Изглежда, струваш скъпо. Затова се реших на днешната акция, макар че никак не ми е ясна. Щом зебарците търсят специално тебе, значи струваш нещо.

— А какво обещават в замяна?

— Глупости… Високи постове в тяхната армия за мене и моите помощници. Не се хващам на тая въдица.

Урман млъкна и спря пред шахтата, която се издигаше нагоре в мрака. Обърна се, преброи хората си и доволно кимна.

— Всички са налице. Можем да започваме.

— И не се намесвайте — каза Базил. — Вие сте ми нужни само за прикритие в случай на провал.

Той извади от джоба си двете малки гранати и ги подхвърли върху дланите си.

— Само да не объркаш — загрижено каза Урман. — Червената е нападателна, синята е неутрализираща.

— Няма да ги объркам — успокои го Базил.

Прибра гранатите и се хвана за скобите. Тревожно усмихнат, Урман духна в шепи и след това почука свитите си юмруци — стар суеверен жест. Базил го погледна, усмихна се и също потупа юмруци.