Кървава луна

Виктор Метос Кървава луна Пустинни равнини #3

1.

Болката беше толкова остра и мъчителна, че сякаш не идваше от тялото ѝ, а по-скоро я беше обладало нещо хищно и се опитваше да я разкъса отвътре. Вратът ѝ беше застопорен върху облегалка и няколко медицински сестри, лекари и парамедици бутаха бързо количката с Холи Фалоус по болничните коридори. Виждаше една след друга флуоресцентни лампи, докато изтощителните ѝ дрезгави писъци се блъскаха в стените.

— Умирам ли? Ще умра ли?

Никой не ѝ отговори. Мълчанието засили ужаса и така стегна гърлото ѝ, че вече не можеше и да диша.

— Баща ми не знае къде съм! Трябва да се обадя на татко! Моля ви, позволете ми да се обадя на татко, моля ви!

Никой не говореше с нея и не я поглеждаше, нито показваше с нещо, че отбелязва присъствието ѝ. Чуваха се викове за травма, за фрактури и вътрешен кръвоизлив, някой крещеше за рентген и компютърна томография, друг притискаше марля до рана на крака ѝ. Марлята беше просмукана с червената ѝ кръв. Холи имаше чувството, че стените на болничните коридори всеки момент ще се срутят върху нея и ще я премажат…

— Някой да ми отговори, моля ви!

Завиха след ъгъла и още двама мъже се присъединиха към групата, а после минаха през двойни врати и влязоха в просторна стая. Носът на Холи беше счупен толкова зле, че тя не усещаше никакви миризми и когато една сестра леко почука нокътя на показалеца ѝ, окървавеният нокът падна от само себе си.

Докато бутаха количката покрай гладък метален шкаф, Холи зърна отражението и си помисли, че вижда някакъв кошмар. Оголена плът, засъхнала кръв и петна от по-тъмна кръв от рани, които дори не виждаше.

Връхлетяха я внезапно образите и звуците, с които се бореше, смях, писъци и кръв…

Нещо черно от главата до петите изглеждаше по-скоро като част от гъста гора, не и човек. И след това, когато черната фигура вече я настигаше, Холи имаше само две възможности — да умре, или да скочи в пропастта на каньона и може би да оцелее.

Взе решението за част от секундата. Не знаеше дали сестра ѝ е жива, но баща им разчиташе на тях да се грижат за него. Без Холи и Ейприл, баща им щеше да бъде затворен в някоя мухлясала стая в мазето на център за социални грижи и там да умре в самота. Холи нямаше да го позволи. Той се отказа от всичко, за да ги отгледа като самотен баща, и те възнамеряваха да се грижат за него, когато остарее.

Холи трябваше да оцелее заради него.

Още мислеше за баща си, когато някой ѝ каза:

— Дишай дълбоко.

Нещо мина над лицето ѝ и Холи оказа съпротива. Помъчи се да го одере, но някой държеше ръцете ѝ. Докато викаше и се бореше, бавно я обсеби успокояващо чувство и сякаш парализира мускулите ѝ. Усещането за спокойствие се разля чак до пръстите на краката ѝ и Холи заспа.

2.

Дилън Астър седеше до клиента си на масата на защитата в съдебната зала и си мислеше, че очакването съдебните заседатели да се върнат с решението си, е същото, както ако чакаш лекарят да дойде с резултатите от изследванията ти. Дори въздухът сякаш вибрира. Вероятно е нервност, или отегчение, вече не можеше и да определи какво точно усеща.

Подсъдимият, Джералд Дийн Уийвър, барабанеше с пръсти по плота на масата в ритъм с някаква мелодия. Прокурорът, възпълен мъж, изтръска някаква прашинка от бежовия си костюм с пръст. Дилън хвърли поглед назад и видя партньорката си, Лили Ричи, която седеше на пейките за зрителите. Тя му намигна, а той се ухили и пак се обърна напред. През прозореца видя луна с ръждив цвят заради лунното затъмнение, което започна преди малко. Лас Вегас Стрип не беше далеч от съдебната палата и съзвездието от проблясващи неонови светлини приличаше на пожар в далечината, помисли Дилън.

Съдебните заседатели обсъждаха решението си от седем часа. Съдията предложи да се разпуснат и да се върнат сутринта, но председателят на журито настоя, че ще могат да стигнат до решение, ако имат повече време и сега очевидно се възползваха от това време.

Съдебният пристав, едър мъжага с длани, по-големи от главата на Дилън, се облегна на скамейката на съдията и беззвучно оформи с устни въпроса: „Колко ще станат?“.

Дилън отговори по същия начин: „Четиресет и четири“.

Ако спечели сега, това щеше да е четиресет и четвъртата поред оправдателна присъда. Адвокатите и прокурорите обичаха да се хвалят с рекорда си на „непобедени“ в съдебен процес, но истината беше, че прокурорите редовно прекратяваха делата или предлагаха добри сделки за дела, които по всяка вероятност щяха да загубят, а частните защитници можеха да се откажат от клиентите си. Дилън Астър, обаче, беше извоювал повечето си присъди като обществен защитник за окръг Кларк, преди той и партньорката му да започнат да работят самостоятелно. Обществените защитници не можеха да се отказват от клиенти, или да прекратяват дела, а Дилън поемаше най-лошите от най-лошите, онези, които беше невъзможно да бъдат спечелени, и никога не губеше.

— Би трябвало да спечелим, нали? — прошепна Джералд, навеждайки се към него. — Онова ченге абсолютно излъга, мисля да го съдя.