Кървава луна

Шерифската служба не беше далеч от дома ѝ. Правоъгълната тухлена сграда, която през шейсетте години явно е била предназначена за офиси, понякога ѝ напомняше на стара ръкавица. Кели започна кариерата си тук преди две десетилетия като помощник-шериф и пазеше скъп спомен за онези дни в полицейската патрулна кола, макар че навремето, докато работеше нощна смяна и учеше право през деня, единствената ѝ мисъл беше да стане прокурор.

Тя влезе вътре и не намери никого на рецепцията, затова тръгна по коридора към стаите за разпити. От стаята за почивка излезе една от помощник-шерифите, Синди, усмихна се и подаде на Кели чаша кафе.

— Съвсем прясно е.

Кел и взе чашата, без да спира, и благодари:

— Ти си върхът, Синди.

Тръгна по дълъг коридор към първата стая за разпити и погледна през еднопосочното огледало, без да обръща внимание на Ханк и партньора му Сил, които разговаряха тихо на десетина крачки от нея.

Мъжът зад еднопосочното огледало беше слаб, с кестенява коса, с жълтеникаво и някак болезнено бледо лице и големи кафяви очи, излъчваше безмерна тъга. Бавно се поклащаше напред и назад, както бе седнал. Кели забеляза всичко това за миг, но онова, което я порази, беше кръвта.

Ханк не преувеличаваше, мъжът сякаш се беше къпал в кръв. Кръвта засъхва в пурпурнокафяво, но ако някой се опита да я почисти с белина или силен сапун, става сива, защото белината разгражда хемоглобина. Тази кръв беше тъмночервена на цвят, което означава, че е била много и мъжът не се е опитвал да я почисти.

Носеше обикновена бяла тениска и джинси, но бялото на тениската почти не се виждаше от кръвта. Ръцете му също бяха покрити с кръв, косата му беше сплъстена от кръвта, по лицето му имаше размазана кръв, все едно е грабнал кървава кал и се е намазал по кожата.

— Мамка му — прошепна Кели.

Ханк се приближи до нея и погледна в стаята.

— Да… но той каза, че вината не била изцяло негова.

— Как така?

Ханк пъхна ръце в джобовете си.

— Твърди, че един демон му казал да го направи.

— Демон?

— Така каза. Но има нещо, което трябва да видиш. Снимки от местопрестъпление и от нещо, което ще си спомниш.

Ханк ѝ подаде папка и Кели я разгърна. Вътре имаше лъскави снимки от случай, за който тя всеки ден мислеше, откакто преди шест години затвори досието и го изпрати в мазето, където бяха шкафовете за нерешените случаи.

— Много прилича на…

— Знам — побърза да го прекъсне Кели и погледна към Сил. — Той знае ли?

— Не, само аз и ти.

Тя затвори папката, потупа се по гърдите с нея и я притисна.

— Никой не трябва да знае за това… Засега.

— Ясно.

— Ханк, говоря сериозно, трябва да си остане само между нас. Бъркотията беше наша и се нуждая от време, за да се уверя, че наистина е той.

Ханк кимна и отново погледна към мъжа, който седеше в стаята за разпити.

— Наистина ли мислиш, че този човек може да е…

— Да — отговори Кели и извади ароматизирана цигара с карамфил от чантата си.

Ханк измъкна запалка и подаде огънче, а Кели издуха облаче дим.

— Всеки е способен да направи всичко, Ханк, само трябва да попадне в съответните обстоятелства.

4.

Червеният оттенък на „кървавата луна“ беше избледнял до бакърено, когато Дилън Астър се отби в крайпътен ресторант, преди да се върне у дома.

Той живееше в къща в периферията на окръг Кларк, в малкото градче Джейнсвил. Баща му я построи със собствените си ръце.

Беше едър човек, висок и мускулест, и Дилън в спомените го виждаше като великан, не само физически, но и като личност. В съзнанието му изплува образ от последния път, когато видя баща си — легнал в болничното легло и с тръбички навсякъде. Лекарят каза на Дилън и майка му, че куршумите са причинили твърде много увреждания на белите дробове и бъбреците и не могат да намерят органи за трансплантация достатъчно бързо, за да му спасят живота.

Дилън внесе храната вътре, където гърмеше телевизорът. Дванайсетгодишната му сестра Марки седеше на дивана и гледаше анимационни филми. Лицето ѝ беше изцапано в червено от плодов сок и от нещо, което беше яла наскоро.

— Здравей, Дилън!

Имаше най-голямата усмивка на света и очите ѝ винаги заблестяваха, щом той се върне вкъщи. Дилън сложи храната на масата, помилва я по закръгленото лице и я целуна по челото.

— Къде е мама?

— Гледа си нейните сериали.

Дилън влезе в голямата спалня. Майка му лежеше по халат на леглото, очите ѝ бяха изцъклени и безжизнени от антипсихотичните лекарства, които всъщност не правеха нищо повече освен да я принуждават да спи по шестнайсет часа.

Тя забеляза присъствието му едва когато Дилън каза:

— Донесох вечеря, мамо.

— Какво е?

— Пиле.

— Идвам.

Тя протегна ръка към проходилката си и Дилън я бутна към нея, помогна ѝ да стане от леглото и да отиде в трапезарията.

— Марки — извика той, когато сипа в чинии храната, — ела да ядеш.

Марки стана, без да откъсва очи от телевизора, блъсна се в страничната масичка и изохка.

Дилън се засмя.

— Не ѝ се присмивай, Дилън, това не ѝ харесва.

— Тя знае, че никога не бих ѝ се присмивал.

Всеки си избра сандвич и пържени картофки, майка му сключи пръсти, каза молитва и накрая, както винаги, завърши с думите: