Кървавата река

Това беше качествен скок от самотния стрелец в небето и появата на новия модел беше знак, че Федерацията има намерение да предприеме действия. През пролетта на предната година ешелоните бяха направили първото си проникване на територията на Плейнфолк, огромна площ, която дотогава осигуряваше неспокойно убежище на групи нарушители като онази, в която сега бяха Ник и Стю.

Извършваното от ешелоните и попътните станции в новите територии на Колорадо и Канзас постоянно прочистване с огън беше прогонило по-голяма част от групите на север. Някои нарушители бяха решили да се опитат да намерят един от пътищата на запад, за които се казваше, че водели през Скалистите планини, но тяхната група беше взела единодушно решение да продължи номадското си съществуване по високите равнини на Небраска и Уайоминг. Да отидат на запад означаваше да влязат в неизследвана територия. Там нямаше да има заплаха от Федерацията, но нямаше да има и грабежи.

Ренегатите бяха лешояди, които живееха от онова, което оставяха след себе си ешелоните. Те бяха като морските чайки, които летяха зад океанските лайнери. Само че те не търсеха храна. Те се нуждаеха от бутилки с компресиран въздух за пушките и пистолетите си, от пачки с остри като игла патрони, от батерии за фенерчета, лекарства за първа помощ, ножове, инструменти, дрехи, ботуши… от всякакви полезни предмети, които биха им доставили малко комфорт в тяхното тежко съществуване.

Но, разбира се, такива неща просто не падаха от ешелоните. Здравият разум подсказваше, че човек трябва да се махне от район, където се извършва огнено прочистване, но точно там имаше най-голям шанс да вземеш някои хубави неща. Когато ешелоните спираха поради трудния терен, те изпращаха бойни поделения и въздушни патрули да преследват диваците. Но мютите имаха навика да отвръщат на удара със стрелба от арбалети и рядко пропускаха целта.

За щастие всеки стрелец имаше само няколко стрели и разчиташе да си ги вземе обратно. Това беше добро за ренегатите. При условие, че можеш да се движиш достатъчно бързо и диваците са прогонени или избити, можеш да свалиш от труповете екипировка, да вземеш стрели за арбалет и да ги размениш с мютите, които също се занимаваха с плячкосване на труповете. Въпреки това нямаше сериозен конфликт на интереси. Мютите бяха ловци на трофеи. Главните им трофеи бяха отрязаните глави и бойните ножове на пионерите. Диваците не използваха пушки или пистолети. Също като нарушителите, те вземаха всичко, което им падне, но ако имаха няколко дрънкулки, които да окачат на вратовете си или да пришият към кожените си доспехи, можеха да бъдат убедени да се разделят с ценните бутилки за въздух и резервните пълнители.

Беше опасна игра, защото докато чакаш в засада, можеха да те гръмнат. И рискът това да се случи беше още по-голям, ако решиш да направиш засада на бойци по пътя към техния ешелон, когато те почти сигурно са свършили — или изхвърлили — амуницията си, за да намалят теглото, което трябва да носят.

Нарушители като Стю и Ник нямаха никакви угризения относно нападането на пионери. Ренегатите трекери и диваците бяха включени към разряда на паразитите: те трябваше да бъдат изтребени — поради което вероятно мютите оставяха на „червените кожи“, както ги наричаха, достатъчен простор да се движат и действат. При условие че не построиш постоянен лагер на територията на племето и ловуваш икономично през по-голяма част от годината, диваците те оставяха почти необезпокояван.

Имаше само един опасен период — последните три седмици на април и първата седмица на май, — когато мютите хващаха ренегати. Тогава нарушителите се скриваха. Ако не се скриеш, рискуваш да те пленят или убият, ако използваш сила срещу преследвачите. Заловените се откарваха на годишния събор на мютите на Горното езеро и оттам — в неизвестна посока на изток.

Диваците гледаха на годишното събиране като на игра, която, макар преследваните да не намираха за забавна, се провеждаше по относително безгрижен начин и очевидно с добра воля. Ако побягаха доста преди да хванат жертвата си, понякога те дори я пускаха. Но за много нарушители, които бяха рискували всичко, за да се откъснат от клаустрофобния режим на Федерацията, смъртта беше за предпочитане пред живот в робство.

Затова Стю Гордън и Ник Уолш стояха на пост заедно с шестима други мъже и наблюдаваха подстъпите от север, юг и запад към лагера, разположен край река Северна Плат в Небраска.

Но имаше и друга опасност, пред която бяха изправени нарушителите, опасност, която беше по-трудно да идентифицират. Освен общите рискове от оцеляване на повърхността — избягването на ешелоните и годишното събиране на мютите, заплаха представляваха и странстващите отряди на ФИНТЕЛ — трекери, чиято работа беше да събират полева информация, необходима да помогне за планирането на операциите на ешелоните. Но най-лоши от всичко бяха прикритите феди, дегизирани като нарушители и работещи поединично или на малки групи.