Кървавата река

Стив и Кадилак се хвърлиха към него и в същия момент четирите бомби удариха кораба и го разцепиха на две. Носът се вдигна под тежестта на нахлуващата в машинното отделение вода. Уантанабе залитна и падна до задната стена. Стив и Кадилак паднаха върху него. Стив притисна гърлото му към дъските с дясната страна на стегата на врата си и се опита да избие меча от ръката му. Кадилак падна върху краката на Уантанабе, хвана другата му ръка и я задържа, като натискаше ъгъла на своята стега в слабините на джапа.

В коридора нахлу вода и започна да пълни каютата.

— Добре… държа го — изръмжа Стив. — Остави го на мен този негодник.

Кадилак се изтърколи настрана, а Стив се изправи на крака. Джапът разбра, че с него е свършено — но нямаше да загине легнал. Подпря се на стената. Водата вече стигаше до колене. Стив вдигна меча.

— Внимавай! — извика Кадилак.

— Не се бой! Щом иска да умре прав, така да бъде!

Но Уантанабе не беше съвсем довършен. Преди Стив или Кадилак да имат време да реагират, джапът се хвърли към отворената врата, сграбчи ценните ключове, които още висяха в ключалката, блъсна вратата от протегнатите пръсти на Кадилак и я затвори.

— Стив! — изпищя Кадилак. — Спри го!

Стив извъртя и мушна напред с всичка сила. Острието се провря през решетката и се заби дълбоко в гърдите на Уантанабе преди той да може да превърти ключа, но когато Стив го издърпа, тялото му се плъзна в надигащата се вода и мъртвата му ръка издърпа ключовете от ключалката.

— Мамка му! — извика Стив. Водата вече беше до нивото на решетката и с накланянето на пода надолу по-голяма част от задната стена бе под водата. Той подаде меча да Кадилак, насили вратата да се отвори и си подаде главата да търси ключовете.

Кадилак, който беше събрал безразсъдна смелост да се изправи пред страхотния Шакатак от Д’Вайн, се опита да овладее вълната на паника, надигаща се в него толкова бързо, колкото и водата, в която газеше. Това беше предвиденият от Стив момент. Моментът, от който се беше ужасявал. Пронизващата болка от студената стомана беше безкрайно по-предпочитана от безличния ужас, който очакваше душите на удавените.

Мютите от високите равнини винаги бяха много предпазливи при ситуации, с които не могат да се справят. Ако си достатъчно нещастен, за да умреш във вода, духът ти ще бъде завлечен в черния водовъртеж в центъра на земята, вместо да се издигне в ръцете на Великата небесна майка. Водовъртеж, пълен с отровни скорпиони, от които никога не можеш да избягаш…

Стив вдигна ръка от водата, стиснал връзката с ключове. Последва я главата му, зейнала за въздух.

— Освободи ми първо ръцете!

Кадилак взе ключовете и освободи китките на Стив.

— Добре. Нека освободя твоите… а сега стегата на врата… — Водата беше стигнала вече до гърдите им. — Страхотно. Сега моята. Можеш ли да я стигнеш?

— Да, но какво ще…

— Аз ще отключа краката. Не се тревожи! — Стив свали стегата си, грабна ключовете и се гмурна.

Кадилак чакаше, но нищо не се случи. Защо Стив сваляше най-напред собствените си окови, след като той, Кадилак, не можеше да плува? В стаята оставаше само съвсем малко пространство с въздух. Паниката се върна, когато той започна да пристъпва във водата. Ръце хванаха ритащите му крака, задърпаха го надолу. Оковите паднаха от глезените му, после той усети ръката на Стив да го обгръща за врата отзад и да го дърпа още по-надолу. В тъмното. Той зарита буйно, опитвайки се да се откопчи от Стив, но единственото, което успя да направи, беше да си удари пищялите в горния край на рамката на вратата, докато Стив го извличаше през нея. Устата и ноздрите му се напълниха с вода…

О, Мила майко! Щяха да се удавят!

На брега Клиъруотър и мютите Коджак, които бяха заели отбранителните линии, не чуха нито видяха нещо от кораба с колела, докато той не избухна в пламъци, осветявайки водата с оранжева светлина. Хората от племето зареваха от удоволствие.

Хеййй-яаааАА!!! Това беше ново доказателство за силата, сложена от Талисмана в ръцете на Избраните! И Коджак щяха да се покажат като достойни и храбри домакини!

Тъй като първите три бързи удара срещу кораба бяха извършени в почти пълна тъмнина, когато той беше на по-малко от две мили от брега, Клиъруотър нямаше представа, че са нанесени от външна сила. И дори когато корабът дойде по-близко и зорките мюти видяха пламъците, не можаха да разберат какво става.

Едва когато корабът беше ударен от последните бомби и Клиъруотър видя сивите, приличащи на птици самолети да влизат и излизат от огъня, вълнението й се усили. И тя започна да се чуди дали движещите се светли точки на небето не сигнализират присъствие на тъмна сила — подземните хора. Облачният воин ли ги беше повикал на помощ? Реши, че няма значение дали силата е човешка, или божествена, стига да се постигне желаният резултат. Талисманът имаше власт над всички неща и упражняваше волята си по странни начини.