Кървавата река

Спомни си думите на Аиши Сакимото, когато го предупреждаваше да не действат, докато не пристигнат подкрепления. Неговото съобщение съдържаше смразяващата фраза: „Ездачите имат силни приятели и тайни средства да ги повикат мигновено“. И така стана. Смъртта щеше да ги застигне също толкова бързо. Ако съдбата бе решила той и другарите му да загинат в тези забравени от боговете далечни земи, тогава той лично щеше да се постарае те да не бъдат пощадени.

Той стисна дръжката на меча си и затича към предната стълба срещу войниците, които се качваха нагоре. Една ръка го хвана за рамото. Уантанабе се обърна и се намери лице в лице с един офицер с почерняло и покрито с пришки лице; дрехите му бяха прогорени на няколко места и още тлееха.

— Бързо! Помогни на онези долу с рампите на носа!

— Напускаме ли кораба? — извика Уантанабе.

— Още не. Първо трябва да пуснем конете да слязат на брега! Няма да се дадем без бой!

Сами-Джо Макинън, координатор на атаката и главен навигатор, която беше водила четирите скайхока от въздушната база на АМЕКСИКО от Хюстън/Гранд Сентрал, реши, че е време да спре джапите напълно. От няколко минути хора и коне излизаха от проходната палуба и слизаха до по-ниските рампи близко до водата, но без да скачат в нея. Корабът, вече на по-малко от половин миля от брега, не беше намалил скоростта си въпреки големите повреди от пожара.

Онова, което тя и другите пилоти не знаеха и което не знаеше и Морита, беше, че самото машинно отделение е бушуващ ад. Екипажът, на който беше заповядано да остане по местата си, и войниците, изпратени да осигурят изпълнение на тази заповед, сега представляваха неузнаваеми буци от бълбукаща мазнина и прегоряла плът, заровени сред горящите въглени в сърцето на нарастващия куп греди, които падаха с трясък като избухнал небесен огън в бързо изпразващата се проходна палуба. Няколко минути по-късно горящата маса се изля в машинното отделение, поглъщайки всеки и всичко долу.

Все пак като по чудо, въпреки изгарящата топлина, която беше предизвикала спонтанно запалване на цепениците за парния котел и спадащото налягане в него, когато тръбите се скъсаха и отвсякъде засъска пара, буталата продължаваха да се движат упорито и стегнатите в желязо греди — вече и те в пламъци — държаха настрана отломките и продължаваха да задвижват колелото. По-бавно и все по-трудно те продължаваха да се въртят като отслабващите мускули, движещи бедрата на изтощен маратонец, тласкащи го напред, когато целият смисъл на състезанието, на съществуването, е изгубен в обгръщащата го мъгла от болка и остава само мисълта.

Да продължи напред, напред, напред…

Стив и Кадилак също чуха взривовете. Чуха и виковете и видяха обърканите войници, когато те се втурнаха напред към смъртта си. Чуха и тропота на копита, когато конете на палубата над тях се разскачаха.

Стив от няколко часа знаеше какво ще се случи, но обещанието за помощ не беше същото като самата помощ, пристигнала навреме и във форма, която да осигури освобождаването им. Досега Роз се беше справила блестящо. Беше като на двупосочна радиовръзка. От момента на установяване на контакт тя беше доставяла редовни успокоителни рапорти за хода на операцията и после, когато четирите скайхока стигнаха целта си, го предупреди какво ще се случи. Той трябваше да запази спокойствие и да продължи да слуша. Няколко секунди по-късно серия от приглушени детонации разтърси кораба от мостика до кила.

Стив вече беше решил да не казва на Кадилак какво ще се случи. Ако искаше, можеше и сам да научи. Научаването защо корабът гори и потъва нямаше да им помогне да се спасят и той се надяваше до времето, когато ще могат да излязат, самолетите да са изчезнали. В който случай Кадилак щеше да припише заслугата за тяхното спасение на Мо-Таун или Талисмана. Стив беше съгласен да го остави да си мисли така. Ако разкриеше, че той е организирал атаката с помощта на Роз, Кадилак щеше да постави много въпроси, на които той не беше готов да отговори.

Двамата стражи в коридора все още бяха на пост, но онзи до машинното отделение се беше преместил при другаря си до стълбата, която сега беше единственият път за спасение. И макар причината засега да оставаше тайна, Кадилак знаеше от въпросите, които двамата пазачи задаваха на някой над тях, че пожарът, който бушува горе, вече е излязъл напълно от контрол и всеки момент ще последва заповед да напуснат кораба.

Хор от конско цвилене се извиси над плътното биене на двигателя. Последва кратко, смразяващо скърцане и чупене на греди, после и двата звука бяха заглушени от неочакван гръмотевичен рев — централната секция на горящата надстройка се срути в машинното отделение и зари всичко. Само двамата стражи и един гол до кръста огняр, които бяха до предната врата, успяха да се измъкнат, преследвани от поток червени въглени и къс оранжев огнен език.

През решетката на вратата влезе пушек.

— Трябва да излезем оттук — каза Стив, когато оцелелите изтичаха покрай тях. — Хайде. Покажи какво можеш!