Кървавата река

Кадилак погледна през решетката и видя стражите и войниците да се трупат около стълбата. Писъци на агонизиращи джапи дойдоха от пъкъла в другия край на коридора. Някой пищеше и молеше да го измъкнат от пламъците. Огнярят се поколеба, после отиде да го спаси. По-смелият от двамата стражи го последва. Другите им завикаха да се върнат.

Бъркотията от звуци и гласове даде на Кадилак възможността, която търсеше. Застанал зад вратата, той извика с командирския тон на майор Морита:

— Освободете затворниците! Освободете затворниците! Качете ги на палубата!

Войниците не бяха сигурни откъде дойде заповедта, но познаха гласа на офицера. Стражът грабна връзката с ключове от куката на стената и започна да отключва вратата.

Стив стисна ръката на Кадилак.

— Ти си гений! Знаеш ли?

Чу се нов гръмотевичен трясък от падащи греди и друга част от надстройката се срути в машинното отделение. Стражът побягна. Другият страж и огнярят, със зачервени и покрити с мехури лица, се появиха. Влачеха едно тлеещо тяло.

— Безнадеждно е — изграчи стражът. — Свършил е!

— Прав си… — Огнярят пусна тялото. — Да се махаме преди корабът да се е разцепил на две!

Двамата тръгнаха към стълбата.

— Почакай — извика вторият страж. — Трябва да извадим онези двамата. — Той взе ключовете и с треперещи пръсти се опита да отключи.

— Остави ги! — извика другарят му. — Остави ги да се опекат или да се удавят!

Кадилак чу друг глас да вика:

— Бързо! Цялата палуба гори!

Досега Стив и Кадилак имаха невероятен късмет, че не бяха изгорели или задушени от пушека. Две неща действаха в тяхна помощ. Високата грамада цепеници, плътно наредени в няколко реда до предната стена, която служеше като огнезащитна стена. Външните редове горяха, но останалите още не се бяха запалили. Пламъците от срутилата се надстройка пък излизаха през зеещата горе дупка, подхранвани от въздуха, идващ през люковете по коридора покрай каютата, в която бяха затворени Стив и Кадилак. По този начин пушекът се засмукваше далеч от тях, но те усещаха топлината и знаеха, че всеки момент огънят може да погълне и тях, и мотаещия се пред вратата идиот, от когото зависеше животът им.

— Какво правиш? — чу се гласът на Изо Уантанабе.

Стражът нервно застана мирно.

— Евакуирам двамата затворници, господарю! Както заповядаха!

— Кой?

— Един офицер, господарю. — Стражът посочи към люка.

— Добре. Махай се. Изчезвай, докато можеш.

— Но… какво ще правим със затворниците?

Уантанабе взе връзката ключове.

— Остави ги на мен…

Тримата адютанти, получили заповед да екзекутират Изо Уантанабе и да измъкнат Стив и Кадилак от килията и да ги хвърлят в огъня, отдадоха чест на Морита и се обърнаха да излязат. Точно в този момент първата петдесетфунтова бомба удари предната галерия директно под мостика. Втората влезе през галерията долу на няколко метра вдясно. Следващите четири паднаха в зеещата пещ, която някога беше средната част на кораба; последните две удариха кърмата и разбиха колелото на парчета.

Морита, адютантите му, капитан Каваниши и останалите офицери на мостика чуха оглушителния рев и усетиха как подът под тях се повдига, когато горната половина на неизгорелите предни галерии изхвърча във въздуха — и после се срути. Морита изживя един последен кратък момент на яснота, през който разбра, че тялото му е едно от няколкото, изтъркаляли се към ослепителната погребална клада, която беше избрал за убийците; после мозъкът му замръзна от ужас, когато горящата маса избухна като свещената планина Фуджи и го разкъса на парчета с огнените си пипала.

Точно тази експлозия — почти едновременната детонация на четири петдесетфунтови бомби — разкъса вътрешностите на кораба и го спря. За Стив и Кадилак тази последна конвулсия донесе освобождение, но едва не ги уби.

Докато бомбите падаха към целта, Изо Уантанабе отвори вратата и се изправи пред тях, стиснал здраво меча с две ръце — само силует срещу светлината.

Стив гледаше треперещия връх на меча, докато двамата с Кадилак се изправяха. Динкът беше изплашен не по-малко от тях. Стив хвана краищата на стегата си на врата. Ако я извъртеше под подходящ ъгъл, може би щеше да може да парира първия удар и да даде възможност на Кадилак да се хвърли напред.

Уантанабе се поколеба — опитваше се да реши коя от жертвите му е по-опасна. Онзи, който говореше японски, или неговият по-набит другар? Той мушна с меча си към Кадилак — наслаждаваше се на момента на власт над двете коварни кучета, които бяха съсипали живота му — след това се отдръпна да нанесе смъртоносен удар.

Като използва силата на мимикрията, която за първи път беше приложил, въплъщавайки се в образа на куртизанката Иоко Ми-Шима, Кадилак пристъпи към острието и изкрещя:

— Съпруже! Моля те! Недей! Това са хора на шогуна! Помисли за мен и за децата!

За момент слисан, като чу гласа на Юмико да излиза от устата на убиеца, Уантанабе се поколеба и свали меча.