Кървавата река

Даде шлема и мечовете си на един самурай от свитата си и както си беше с бронята, седна в стола люлка, който взимаше със себе си на всички военни експедиции, затвори очи и заспа. Беше навик, който беше придобил преди години. След два часа щеше да бъде време да строи войниците за дебаркиране. Същият навик щеше да го събуди, без подсещане, след час и половина и той щеше да скочи от стола, готов за действие.

Щабът му застъпва на пръсти и се настани удобно, доколкото това беше възможно, покрай стените. Тук горе, на втория етаж, те бяха частично изолирани от непрекъснатия туптящ шум от машинното отделение, който изпълваше по-долните нива и разтърсваше гредите на корпуса. Всички външни светлини бяха изгасени — само един затъмнен фенер осветяваше компаса на мостика — и корабът пореше водата, оставяйки под пълната луна синьо-бяла бразда. Силен насрещен вятър набраздяваше водата и запращаше пръски от гребените на вълните върху предната палуба.

Уантанабе, който се намираше в една малка каюта на долния етаж, също се опита да поспи. Вятърът, виещ около подпорите на галерията отвън, го плашеше почти до полуда. Той се утешаваше с мисълта, че вятърът ще отнесе звука от двигателя на кораба далеч от приближаващия бряг.

Водени към целта от един самолет-майка „Скайрайдър“, четири скайхока с горивни резервоари за далечни полети видяха кораба, когато той беше на две мили от реперна точка Чикаго. Скайрайдърът, оборудван с внушителен брой прецизни навигационни средства и видео усилватели, мина ниско над кораба, плъзгайки се опасно близко до високите комини, преди да пусне две парашутни ракети над дясната палуба. Ослепителната бяла светлина очерта силуета на кораба; огромен, тъмен, четвъртит като жилищен блок отпреди Холокоста. Бе невъзможно четворката скайхок да го пропусне. Връхлитайки от югозапад, самолетите пуснаха първата поредица напалмови бомби върху галериите от дясната страна и прелетяха като гигантски сиви прилети, изчезвайки в тъмнината преди експлодиращите огнени кълба да ги осветят.

Скайрайдърът се издигна на осемстотин фута и закръжи над кораба. Пилотът и главният навигатор видяха ромбовидните очертания на навигационните светлини, завиха на север, след това се върнаха към кораба. Навигаторът се обади на самолетите под себе си:

— Командващ бомбардировката до командира на ескадрилата. Втори удар.

Жирокомпасът на инструменталното табло на водещия самолет се обърна и се спря на курс 225 градуса. И сега, когато парашутите с ракетите бяха на нивото на водата, се открои силуетът на дясната страна. Последва второ ниско прелитане и плътната формация се отклони вдясно и вляво на двата комина и пусна контейнерите с напалм, от които избухна втора огнена стена.

Координаторът на атаката отново се обади по радиото:

— Командващ бомбардировката до екипажа на бомбардировачите. Свършихте голяма работа. Пуйката почва да се пече. Дайте сега да й опечем и трътката. Трети удар! Трети удар! Всички самолети рязко надясно след удара. Прегрупиране и развърнат строй на петстотин. Пазете се от комините и прътите с флагове. Не искам да ви изгубя, след като сме стигнали чак дотук. Край.

Командирът на ескадрилата прие заповедта. Няколко секунди по-късно дясната палуба и задните галерии на кораба избухнаха в пламъци.

Носовата секция и предните галерии бяха единствените части от кораба, където не бушуваха пламъци. За това имаше две много сериозни причини: първата бе, че пилотите от въздушната сила на Карлстром знаеха, че един от тях е затворен под палубите в предната част на кораба, а втората, че началната атака трябваше да принуди екипажа на кораба и войниците да го напуснат.

Двата широки трапа на носа сега бяха единственият изход, по който можеше да се извърши организирана евакуация. Гигантското колело все още се въртеше и тласкаше кораба към брега. Когато дойдеше време да го потопят, кръжащите скайхок щяха да нанесат смъртоносния удар с осем петдесетфунтови бомби, които съставяха другата половина от пакета с изненади, носени по нареждане на Карлстром по целия път от Тексас.

Началният момент на стъписване бързо беше изместен от нарастващо безредие, когато звената пожарникари откриха ужасните лепливи свойства на пихтиестата напалмова маса. Раздухани от силния вятър, отделните огньове бързо се превърнаха в огромен пожар и за минути три огнени стени, високи по петдесет фута, се разпространиха една към друга, поглъщайки всичко на главната палуба.

Експлозивният характер на огъня, който изведнъж беше обхванал претъпкания кораб, неговият размер, сила и вероятна причина бяха непонятни. Никой не беше виждал напалмова бомбардировка и освен Морита и Изо Уантанабе никой от войниците или моряците на борда не беше виждал самолет; единствените направени от човек летящи неща, които познаваха, бяха хвърчилата.