Кървавата река

Общо взето бъдещето не би могло да изглежда по-розово. Но Уантанабе беше обзет от разяждащо съмнение, което пронизваше съзнанието му като остър бодил. Откритието, че един от убийците разбира езика на майсторите на желязо, беше създало опасност времето на нападението евентуално да е известно на врага. Уантанабе знаеше, че освен че не знаят да четат и пишат, мютите не могат и да помнят добре и сега разбра, със закъснение, че медальоните, отнесени от лодкарите, можеха да съдържат кодирано съобщение за другите „пътници“. Колко глупаво от негова страна, че не ги беше конфискувал!

Но откъде би могъл да знае, че една от тези фалшиви тревни маймуни може да говори японски? На робите беше абсолютно забранено под страх от смъртно наказание да произнесат и една дума от свещения език на Синовете на Ни-Исан. Откъде този чужденец беше получил това знание? Отговорът на този и други въпроси несъмнено щеше да бъде получен в килиите за измъчване, които според слуховете се намираха под двореца на Яма-Шита в Саракуза.

Уантанабе би искал лично да изтезава двамата убийци за причинената разяждаща тревога, която не му даваше сън, откакто ги беше видял да се спотайват до борда на плаващия дом. Тяхното разкриване беше облекчило голяма част от тази тревога, но сега той беше изправен пред труден избор. Трябваше ли да признае, че той може би — макар и неволно — е позволил жизненоважна информация да стане известна на врага, или трябваше да го премълчи? Истината можеше да стане причина да бъде обвинен в небрежност и това сериозно да се отрази на неговото бъдеще, докато ако премълчеше, както го съветваше Юмико…

Защо да рискува всичко? Дори ако мютите Коджак бяха предупредени за предстоящата атака, как биха могли те, тълпа диваци и тримата останали в селището убийци — две жени и един ранен мъж — да окажат съпротива на непреодолимата сила на майсторите на желязо?

Когато стигнаха кораба, сержант Курабаши почтително пожела на своя господар довиждане и попътен вятър, и щастие. Уантанабе бе предал официално пред събрания екипаж на плаващия дом командването на станцията на сержант Курабаши, като му благодари с тон, който намекваше за повишение, и настоя да положи максимални грижи за Юмико и петте деца. Не че имаше някаква вероятност те да бъдат оставени без грижи в негово отсъствие; Курабаши знаеше, че макар да е посочен за отговорен офицер, ще е зает с ежедневни задължения както всеки друг.

Уантанабе наблюдаваше разтоварването на багажа, за да е сигурен, че нищо не е забравено, високомерно сложил лявата си ръка на дръжката на меча, пъхнат в тъмния колан около кръста. Меч, който, доколкото знаеше Курабаши, никога не беше пускал кръв.

Сержантът, чийто боен опит се простираше от шумни улични кавги до смъртоносни сблъсъци с речни пирати, го наблюдаваше пренебрежително. Всички тези полукасти бяха еднакви; винаги се опитваха да докажат нещо. Въпреки това той му пожела безопасно и бързо завръщане; перспективата да остане за повече от три или четири дни затворен с опърничава, с дълъг език жена като Юмико определено му беше противна.

Същия ден Коджак подготвяха отбраната на брега, на който се очакваше да слязат майсторите на желязо. Тъй като никога не бяха виждали коне и не се бяха били срещу войници, възседнали коне, помощта на Клиъруотър беше безценна. Тя описа вида на двуглавите и шесткраки животни и увери воините, че макар редица от нападащи конници да представлява страшна гледка, те могат да бъдат победени, ако защитниците не побегнат. Тези, които останеха на местата си, бяха по-малко застрашени от онези, които се обърнеха и побегнеха като изплашено стадо бързокраки. Те не можеха да надбягат конниците и с гръб към тях не можеха да се защитят от мечовете им. За да им помогне да се защитят, тя им показа как да си направят копия и алебарди, като използват ножовете си и дълги тояги, а след това, като използва знанията, които беше получила от наблюдаването на уроците, давани от Стив, ги научи как да контрират и нанасят удари.

Слизането на брега трябваше да стане точно преди разсъмване — благоприятен момент за майсторите на желязо, заради техните митични връзки с изгряващото слънце — но Избраните бяха обещали, че корабът ще бъде погълнат от огън още по тъмно и че мъртвешките лица ще са в неизгодно положение, докато се мъчат да излязат от плитчините. Силуетите им ясно щяха да се очертават на фона на пламъците, докато защитниците щяха да бъдат прикрити в тъмнина.

При тази ситуация брегът представляваше идеална първа защитна линия и там воините се надяваха да нанесат главния си удар. Като ловци те имаха опит в копането на ями за хващане на дивеч и брегът бързо беше осеян с дупки и окопи, предназначени да събарят ездачи и коне. Дупките бяха покрити с леки рамки от клони, достатъчно здрави, за да издържат слоеве от листа, пръчки и пясък. Когато бяха завършени, ги маркираха със забити в пясъка тънки вейки, но в сивия сумрак преди разсъмване ямите щяха да са невидими.