Кървавата река

Морита даде знак и Кадилак трепна в очакване на удара и дръпна главата си наляво.

Не последва рязане. Нямаше изгаряща болка. Беше трик. И липсата на кураж в критичния момент го издаде.

Морита се удари по бедрата, засмя се силно и сбута Каваниши.

— Какво ви казах? Разбира всяка дума! Не е ли невероятно? Знаех, че съм виждал това куче. — Той посочи Стив. — И се обзалагам, че този със сините очи също беше в Херън Пул! — Той се обърна към преводача. — Погледни внимателно косата му и ми кажи какво виждаш!

Стив не можа да разбере какво каза Морита, но когато самураят отиде до него и внимателно разгледа косата му, не се нуждаеше от превод. Бяха ги разкрили…

При толкова смърт и разрушение, които бяха оставили в Херън Пул, Стив очакваше най-малкото да бъдат жестоко наказани като прелюдия към нещо безкрайно по-лошо, но за негова изненада ги изведоха от каютата непокътнати. Дори охраната им не се отнасяше към тях грубо — нещо, което нарушителите дезертьори във Федерацията можеха да очакват от момента, в който паднеха в ръцете на военната полиция.

На предната палуба ги чакаше сержант Курабаши. Пак им сложиха веригите на глезените и стегите на вратовете. Една от червените ленти поздрави сержанта за участието му в откриването, че двамата мюти може да не са „тези, за които се представят“.

Стив беше установил, че е трудно да се разгадаят лицата на джапи, но Курабаши ги гледаше с вид, който, изглежда, беше смесица от неохотно възхищение и съжаление.

— Дълго куче смели, но много глупав. — Той се усмихна и прокара пръст през гърлото си.

Червените ленти ги свалиха долу и ги заключиха в малка тъмна каюта, чиято врата се отваряше към предния коридор на машинното отделение. Светлина идваше само от зарешетения люк на главната палуба над стълбата в края на коридора вдясно. Много малко от нея достигаше временната им килия, но Стив не се нуждаеше от ярка светлина, за да разгледа вътрешността. Корабът беше построен по същия начин, както онзи, на който се беше промъкнал, и каютата беше същата като онази от другата страна на тесния коридор, в която беше лежал през по-голяма част от пътуването, скрит в дългия сандък под леглото на Сайд-Уиндър.

Той познаваше също плана на машинното отделение; до предната преградна стена и двете страни на корпуса на височина осем фута бяха наредени цепеници. Огромен котел по средата, с ненаситна пещ, ограден от железни платформи и тясна пешеходна пътека, блестящи бронзови клапани, помпи, лабиринт от медни тръби и огромни стоманени бутала, чиято движеща сила, предадена чрез две масивни, обковани с желязо греди, въртеше монтираното на кърмата колело — двадесет фута в диаметър и широко над десет фута.

Стив знаеше, че е възможно да изпълзи през шахтите около движещите греди и да излезе на задната палуба. Можеха да излязат отгоре по стълбата и да отидат на проходната палуба над тях, където бяха настанени самурайските коне, и да излязат през един от квадратните люкове. Но с веригите и стегите на врата не можеха да отидат никъде.

Халката с ключовете бе закачена на стената отвън, но през яката решетка на заключената с катинар врата беше възможно да се промуши само един пръст. За да стигнат до ключовете, трябваше най-напред да разбият решетката и дори ако измислеха някакъв начин да го направят, не можеха да се опитат, тъй като във всеки край на коридора стоеше по един страж. Стив притисна лице до решетката и видя част от дясната ръка на стража, застанал близко до стълбата. Джапът до машинното отделение не се виждаше, но Кадилак беше чул, че му заповядват да застане на пост. След което, както всички войници на пост, той не беше разменил нито дума с колегата си, за да облекчи скуката.

— Не е добре, но… можеше да е и по-лошо — въздъхна Стив.

Кадилак седеше мрачен на голямата дървена койка в полумрака.

— Какъв е този бълбукащ шум?

— О, ще свикнеш с него. Тази каюта е под ватерлинията.

— Ще ми се да не бях питал. — Кадилак се опита да легне, но стегата на врата правеше това невъзможно. Той установи, че единственото удобно положение е да седи подпрян до стената, като предната част на стегата е опряна на коленете му.

— Съжалявам. Хванаха ни много глупаво.

— На всеки може да се случи — каза Стив. — Ако аз отговарях на въпросите, не бих се справил така добре като теб.

— Да. Но и нямаше да трепнеш, когато джапът им каза да ми отрежат дясното ухо.

— И аз щях да трепна, ако знаех какво ме чака — засмя се Стив. — Какво очакваш да ти кажа? Че си се провалил? — Той вдигна рамене. — Опитахме се да ги надхитрим и загубихме. Това е всичко.

Кадилак кимна мрачно.

— Изненадан съм, че те… По-добре да не говорим за това. Може да ни донесе нещастие.

— Е, ако това може да ти донесе някакво утешение, аз мисля, че засега сме добре. Така, както го виждам, задача номер едно за тях е да пипнат и останалите от нас. Болката идва по-късно…

— Но нямаме никакъв шанс да потопим кораба.

— Всъщност…

— Мислиш ли, че Клиъруотър ще…

— Ще ни измъкне от тази каша? Би могла — каза Стив. — Зависи.

— От какво?