Кървавата река

Уантанабе отговори на въпросите на Морита бързо и, по мнение на капитан Каваниши, възхитително пестеливо. Когато Морита се запозна напълно със ситуацията и включените в нея личности, Уантанабе му каза за водачите, изпратени му от Карнеги-Хол да заведат атакуващата военна сила до, целта.

— Искам да ги разпитам — каза Морита.

Уантанабе прие прикритата заповед с поклон.

— Вашето желание беше очаквано от моята скромна личност. Наредих да ги докарат на кораба. С вериги и стеги на вратовете.

Морита погледна капитана на кораба, после каза:

— Предполагам, че имаш сериозно основание за това?

Уантанабе отново се поклони.

— Предпазна мярка, господарю, но те не са наранени, уверявам ви. Те бяха дръзки и поведението им ме разтревожи. Стигнах до заключението, че е необходимо известно ограничение, за да ги направя… отзивчиви.

Морита кимна.

— Веригите на китките ще са достатъчни…

— Какво ти казах? — рече Стив, когато им свалиха стегите и прангите.

В отговор Кадилак вдигна окованите си китки.

— Някои хора никога не са доволни — каза Стив, за да му подобри настроението.

— Тишина! — излая Курабаши. — Никакви приказки, докато не кажа говори! Вие отива срещне командир на експедиция. Голям майстор на желязо! Голяма власт! Покажете уважение иначе лоши неща случат!

Стив не се нуждаеше от напомняне.

Уантанабе и един самурай ги чакаха в горния край на трапа. Шест червени ленти бяха застанали зад окованата двойка. Самураите поведоха групата към втория етаж на галериите и спряха пред голяма самостоятелна каюта по средата на кораба. Самураят влезе пръв; двойната плъзгаща се врата се отвори и затвори зад него, сякаш командвана от магическо око. Уантанабе, Стив, Кадилак и охраната зачакаха мълчаливо навън. Лицето на динка не изразяваше нищо, но беше няколко нюанса по-бледо от обикновено, вените от двете страни на челото му бяха изпъкнали: бледоморави завъртени линии пулсираха в унисон с биещото му сърце.

Не биеше само то.

Двете врати се плъзнаха и самураят се показа. Когато се отвориха по-широко, Стив видя механизма — двама стражи, застанали отвътре. Юмико бе коленичила на рогозка вдясно. Още двама самураи седяха кръстато от двете страни на стаята. Право напред, блокирайки задната половина на стаята, имаше сгъващ се параван с по една червена лента, застанала на едно коляно във всеки край. Две кафяви рогозки лежаха една до друга пред паравана, а от двете им страни имаше още две, по края с бяло.

Самураят вече беше свалил сандалите си. Уантанабе направи знак на Стив и Кадилак да направят същото.

— Вие гледа мен — прошепна той. — Кога аз поклони, слага глава на рогозка. Кога вие седне, държи очи надолу. Стои през цяло време на колене. Не отговаря въпроси направо. Дава отговори само на този самурай. Раз-а-бра?

— Да, майсторе на желязо…

Последваха Уантанабе в стаята и заеха местата си на кафявите рогозки. „Цветът е доста подходящ“ — помисли си Стив: имаше предвид кашата, в която се бяха забъркали. Уантанабе коленичи отляво на Стив, самураят — отдясно на Кадилак. Охраната остана навън.

Когато вратата зад тях се затвори, двете червени ленти сгънаха паравана и го отнесоха в лявата страна на стаята; на подиума седяха двама самураи. Единият явно бе висш офицер в бойни доспехи — обичайните му лични вещи бяха наредени пред него; осем богато облечени адютанти се бяха наредили зад тях. Представляваха внушителна гледка и за да внушат още по-голям страх у двамата си примитивни гости, носеха зловещите маски с изпъкнали очи, които бяха причина мютите да наричат майсторите на желязо „мъртвешки лица“.

Стив и Кадилак забиха носове в пода и останаха така, докато не видяха хората около тях да се надигат.

Дори ако им беше разрешено да гледат директно хората на подиума, маските правеха невъзможно да познаят някого от тях. Двамата мъже, седнали пред другите, очевидно даваха нареждания. Единият от тях беше самураят майор Морита, но Стив и Кадилак нямаше начин да знаят, че вече са го срещали. Мисълта, че всички очи в стаята са насочени към тях, докато те не можеха да видят никого, плюс факта, че по някое време някой можеше да ги познае, правеха напрежението почти непоносимо. Отново безразсъдната увереност на Стив беше причина да не видят опасностите, които при трезво мислене трябваше да се ослепяващо очевидни.

Морита започна да разпитва двамата водачи, като използваше самурая за преводач. Самураят, който говореше бейсик безупречно, превеждаше отговорите им. Това, че Кадилак знаеше езика, му даваше предимство, тъй като той чуваше въпросите едновременно с преводача.

Точно това неочаквано предимство — а не нежеланието да поеме отговорност — накара Стив да остави Кадилак да даде колкото се може повече отговори.