Кървавата река

— Разтревожен?! Насрал се е от страх! Той организира цялата тази операция, казал е на някого там, че има двама водачи, готови да му покажат пътя, и сега открива, че ние не сме точно онова, което изглеждаме. Не знае защо и как, но знае достатъчно да обяви тревога. И знаеш ли какво? Повече от сигурен съм, че е започнал да се чуди за онези медальони, с които отплуваха Бул и Дет-Уиш. Дали са били само муски, или са били тайно съобщение, което да предупреди племето? На чия страна са Коджак сега? Обзалагам се и за нещо друго. Той няма да каже нито дума за това на хората от кораба.

— Ако бях в неговото положение, и аз не бих казал.

— Защото той не е самурай. Което означава, че не може бързо да свърши със себе си. Ако нападението не успее и той има лошия късмет да оцелее…

Кадилак кимна.

— И нещо също толкова лошо може да се случи на семейството му. Да, разбирам. Само едно нещо… Ти каза: „Ако нападението не успее“. Да не искаш да кажеш „Когато“?

— Разбира се! — озъби се Стив и пусна стегата на врата си, за да си размърда ръцете. — Ти знаеш какво ще се случи и аз знам какво ще се случи…

— Но той не знае…

— Точно така. Доволен ли си?

— Никога не съм се чувствал по-добре.

Седяха в тишина с уморителното тегло на вратовете си, без повече да се оплакват, и наблюдаваха как корабът с колела се приближава. На изток жълтото утринно небе се беше превърнало в сребърнобяло и сега преминаваше в синкаво като черупка на яйце. Златните петна, разпръснати по повърхността на водата от изгряващото слънце, бяха потънали, без да оставят следа в безкрайния набразден простор от сивота. Известно време по-късно, когато повърхността на езерото се промени подобно на хамелеон, за да съответства на задълбочаващата се синева на небето, чуха приглушеното, ритмично биене на двигателя на кораба с колела; слабите начални тактове на бавно, тържествено кресчендо, чийто хипнотичен четири тонален такт постепенно стана по-отчетлив, когато застрашителната маса на кораба се появи пред тях.

— Сетих се нещо — каза Кадилак.

— Ако не е нещо добро, не искам да го чуя. Все пак кажи го.

— Да предположим, че на кораба има някой от хората на Яма-Шита, който е бил свидетел на първите опити за летене в Херън Пул?

— Искаш да кажеш… някой, който… може да ни познае?

— Да. Погледни ме. Аз съм с почти същите дрехи.

— Но косата ти беше по-къса и кожата ти беше чиста.

— Твоята не беше.

— Но косата ми беше…

— Руса. Вярно, но само в корените. Останалата част беше тъмнокафява… каквато е сега.

Стив се замисли. Беше невероятно. Как не се беше сетил за възможността да се случи такова нещо?

— Лошо…

Вече можеха да видят в подробности блестящата кървавочервена надстройка, когато корабът дойде още по-близко, и струпаните на предните галерии фигури. Засега лицата им бяха бледи, безформени топчета, но скоро на тях щяха да се появят носове, усти и очи. И две от тези очи можеше скоро да доведат до тяхната гибел.

По обяд, когато корабът с капитан Рюку Каваниши хвърли котва близко до брега, Изо Уантанабе и жена му се качиха на една плоскодънна рибарска лодка и двама войници, облечени в изпрани униформи, ги откараха на него. И Изо, и Юмико се бяха погрижили да се облекат подобаващо за случая, както и сержант Курабаши, който стоеше на носа и държеше бамбуков прът, на който се развяваше флагът на Яма-Шита.

Корабът с колела беше закотвен с дясната си страна успоредно на брега — стандартна маневра, която позволяваше половината от оръдейната батарея да държи под контрол местността около предния пост. Не се очакваше никакво нападение, но майсторите на желязо винаги бяха нащрек за потенциални източници на опасност. В страна, където подозрението и интригата бяха обичайни, никой, който се стремеше към властта на шогун, не можеше да си позволи да не проявява бдителност — особено след предателствата, които бяха последвали разгрома в Херън Пул.

Същите правила бяха в сила и тук, на предните постове. Примитивните оръжия на тревните маймуни — повечето от тях доставени от майсторите на желязо — отстъпваха пред самурайската стомана, но имаше други опасности; тъмни сили, които не можеха да бъдат окачествени, но които бяха съвсем реални.

Изо и Юмико се качиха на палубата и един самурай от личния състав на Морита и един младши офицер на кораба ги поздравиха. Сержант Курабаши вече се връщаше с лодката към плаващия дом да вземе двамата непослушни водачи мюти.

След обичайната продължителна размяна на любезности и поредицата поклони, които докарваха носовете на семейство Уантанабе все по-близко и по-близко до безупречно чистата татами, накрая те се намериха изправени пред капитан Рюку Каваниши и самурая Тензан Морита. Жената на Изо, която беше поканена да присъства като знак на уважение към двамата, отдаде дължимото на високопоставените личности на подиума, след това заситни назад на снежнобелите си памучни чорапи, коленичи в дъното на стаята и не взе никакво участие в разговора.