Кървавата река

Предварителното уведомление за движенията на цялата войска беше един от многото механизми, използвани от То-Йота да поддържа статуквото, и беше помогнал да се поддържа мир в продължение на повече от осемдесет години. Йоритомо, настоящият владетел на Ни-Исан, щеше да получи мъглява представа за недокладваното изпращане на петстотин въоръжени мъже на предните постове — особено след като целта на операцията беше да се съберат доказателства, които щяха да помогнат да бъде разобличен той и семейството му.

Докато минаваше през протока на Нюи-нисо, триетажният съд на Каваниши направи кратко среднощно посещение на четирите предни поста, разпръснати по краищата на полуострова, разделящ езерото У-рон от Ми-шига. Натовариха продукти и поща, написаха рапорти за постигнатото в установяване на постоянни връзки с тревните маймуни, населяващи тила, пратиха и последните въздушни съобщения от Уантанабе и вдигнаха много наздравици със саке за бъдещето. И сега, най-после, бяха на път за Бей-танаба — мястото за хвърляне на котва, от което щеше да започне нападението.

Стив и Кадилак с вълнение, смесено с безпокойство, видяха как корабът с колела се появява на хоризонта. До този момент всичко беше вървяло много по-добре, отколкото се бяха надявали. Но постигнатото с помощта на лодкарите Коджак не беше нищо в сравнение с онова, което предстоеше. Успех или провал, живот или смърт — сега всичко зависеше от онова, което щеше да се случи през следващите четиридесет и осем часа.

За известно време те щяха да бъдат официално признати членове на военната експедиция, която идваше към тях. И двамата разбираха, че един погрешен ход може да се окаже фатален, но мислите им бяха съсредоточени върху трудностите, с които щяха да се сблъскат на борда. И изобщо не им минаваше през ума, че техният план да потопят великолепния съд може да се промени ужасно още преди да са стъпили на палубата.

Глава 11

След като с помощта на далекогледа се увери, че флаговете на кораба с колела са с фамилния знак на Яма-Шита, Изо Уантанабе слезе от мостика и каза на сержанта си да подготви гореща баня и чисти дрехи на двамата водачи мюти. Ако командирът на военната експедиция или някой от подчинените му офицери желаеше да разпита тревните маймуни, те трябваше да са в представителен вид. Това означаваше да се сменят изпоцапаните, мазни „кожи за ходене“ с чисти панталони и туники и от тях да не се излъчва никаква миризма по-силна от тази на сапун.

Курабаши извика Стив и Кадилак на палубата на плаващия дом и им предаде добрата новина. Лошата беше, че не им се разрешаваше да използват банята на палубата, а трябваше да вземат една дървена каца от банята и с дадения им здрав прът да я пренесат на брега.

Каците нормално се пренасяха от четирима мъже с два пръта, но те го вдянаха в ушите по диагонал и успяха да постигнат необходимото равновесие — после едва не се изсипаха, докато я свалят от кораба.

— По дяволите! — извика задъхано Стив, след като стигнаха брега и оставиха товара на посоченото им от Курабаши място.

— Можеше да е… и по-лошо — каза Кадилак също толкова задъхан и се подпря тежко на своя край на пръта.

— Така е. — Стив се изправи и провери дясната си ключица, за да се увери, че е все още цяла.

— Да, можеше да е пълна с вода. — Кадилак възстанови дишането — си и измъкна пръта. — На връщане ще е надолу по склона.

— Спести си тъпите шеги. Курабаши започва да губи търпение.

Те изтичаха към плаващия дом и бързо пренесоха двадесет ведра гореща вода — по две наведнъж. Курабаши вървеше по петите им и крещеше при всяко разплискване и на най-малко вода на палубата. Ругаеше ги на японски, но войнишките ругатни не признават езиковата бариера.

Последното им връщане беше да вземат калъп сапун, кисета за търкане и две кърпи.

— Измие тяло от глава до пети! — излая Курабаши. — Коса, лице, всичко! Миризма трябва отиде! Няма време!

Като спряха само да вземат няколко ведра студена вода от езерото, те свалиха кожите за ходене, сграбчиха сапуна и кисетата и скочиха в изпускащата пара каца.

Стив се отпусна, докато водата стигна до брадата му, и изохка доволно от обгръщащата го топлина.

— Да се надяваме, че няма да ни изтрие гърбовете…

Кадилак се засмя.

— Тревожиш се, че може да ти се смее, като ти види…

— Идиот! Не говоря за това долу, а за това тук. — Той почука мръсния парцал, завързан около челото му.

Кадилак също носеше такъв. В лентите бяха зашити плоски от едната страна камъчета, които създаваха характерните подутини, причина трекерите да считат мютите за „хора с израстъци на главите“.