Кървавата река

Кадилак облиза изсъхналите си устни. Бе стигнал до заключението, че е по-безопасно да се придържа към последната известна промяна на петимата „мюти“, тъй като на такава група беше по-вероятно да се предложи — и тя да приеме — гостоприемството на друго племе.

Джапите, изглежда, знаеха точно кого търсят, а той знаеше от Карнеги-Хол, че те са намерили двата скайрайдъра. Щеше ли да успее да ги заблуди, като опише петима случайни Коджак? Щеше ли това да ги спре да отплуват за Ши-Карго, или все пак щяха да продължат? От друга страна, ако джапите се откажеха от атаката, понеже неговите описания не отговарят на търсените от тях хора, какво щеше да стане с него и със Стив? Ако ги освободяха — и това АКО беше с главни букви — как щяха те да се върнат? Трябваше да вървят невъоръжени по дългия път по сушата и това можеше да се окаже толкова опасно, колкото пътуването на борда на кораба с колела.

Дилемата му се реши сякаш от само себе си. Те трябваше да се върнат по езерото и когато пристигнеха на другата страна, щяха да имат нужда от конете на майсторите на желязо. Това означаваше, че трябва да каже на човека на подиума, който задаваше въпросите, онова, което той очакваше да чуе. Беше интересен проблем, защото рано или късно трябваше да направи описание на Стив и на себе си.

Кадилак започва да описва Келсо и Джоди, след това премина към Клиъруотър. Никой от джапите, които бяха близко до нея в Херън Пул, не бе оцелял, но разпитващият го може би беше получил по-подробно описание от самия Мин-Орота. Кадилак, разбира се, не знаеше, че отношенията между Мин-Орота и Яма-Шита вече не са същите. Веднага след бедствието в Херън Пул и в последвалите откровения относно техните съвместни планове да повикат тъмната светлина Мин-Орота бързо се беше преориентирал, като бе оставил бившите си съюзници да понесат пълния удар.

Когато Кадилак започна да описва лицето на Клиъруотър и нейните най-забележителни черти, й сините очи, той стигна до едно гениално решение на оставащия проблем — как да опише себе си и Стив, без да бъдат разпознати. Щеше да размеси техните физически характеристики и да опише два нови образа, които щяха да имат части от „търсения“, съставен от майсторите на желязо портрет, но нямаше — и това беше малкият риск — да описват коленичилите пред тях двама души. Шансовете да успее бяха минимални, но нямаше време да търси по-добра идея. Кадилак пое дълбоко дъх и продължи.

Стив разбра какво се опитва да направи Кадилак и мислено му свали шапка. Беше безумен риск, но какво друго им оставаше? Те вече бяха разтегнали късмета си до точката на скъсване. Ако по някакво чудо излезеха от този разпит с глави на раменете, трябваше да намерят начин да взривят кораба!

Морита внимателно слушаше предадените от самурая описания на последните двама пътници и след като шепнешком каза нещо на капитана, заяви, че е доволен. После заповяда да изведат Стив и Кадилак от стаята.

— Моите поздравления — промърмори Стив, когато излязоха при червените ленти в коридора. — Свърши страхотна работа.

— Не говори! — отсече най-близката червена лента.

Вратите се плъзнаха и се затвориха, Уантанабе и жена му останаха вътре. Докато стояха на обутите си в чорапи крака, Кадилак се опита да чуе какво се говори в стаята, но гласовете бяха мъчително неясни. Петнадесет, двадесет, двадесет и пет минути по-късно — трудно беше да се каже колко, вратите се отвориха. Прибиращият се параван пак беше в центъра на стаята.

Стив и Кадилак се върнаха на рогозките си и се постараха да приемат подходящ скромен вид. Чуха от другата страна да се движат хора; тракане на ризници, съскащ звук от тежки копринени колани. Вероятно офицерът се връщаше след почивката за чая.

Пак махнаха паравана. Маскираните Морита и Каваниши седяха както преди на подиума, адютантите им бяха зад тях. „Какво, в името на Мо-Таун, ще ни питат сега?“ — чудеше се Кадилак. Когато всички се поклониха, той и Стив забиха носове в пода.

Преводачът на Морита се изправи и извика двама от по-нискостоящите си колеги от дъното на стаята. Те се изправиха зад Кадилак и преди той да разбере какво става, го хванаха за ръцете и бързо промушиха една тояга през веригата, закачена за белезниците около китките му. Прекараха тоягата зад врата му и отпред на двете китки да образува ярем, в който ръцете му бяха притиснати до тялото на височина на рамото. От това средната част на веригата се впи в гърлото му.

Секунда по-късно Кадилак видя върховете на острите като бръснач мечове на самурая, насочени към двете страни на главата му. Остриетата бяха само на косъм от кожата. Стомахът му замръзна, когато си представи ужасните рани, които мечовете можеха да направят върху лицето му.

— Ние смятаме, че ти не ни казваш истината — обясни преводачът. — Ето защо трябва да бъдеш наказан. — Остриетата бяха оттеглени, двамата самураи зад Кадилак го хванаха за по едно ухо.

Втренчен в безпомощния мют, самураят майор се наведе към капитан Каваниши и го попита на японски:

— Кое ще отрежем първо?

— Дясното.