Кървави книги-том 2

Наетият от Бен лекар се оказа прекалено любезен. Само най-доброто — така ѝ обеща. Само най-доброто за моята Джаки.

— Няма нищо — увери я лекарят, — което да не можем да оправим с малко усилие.

„Защо не говори направо? И без това не му пука. Няма представа как се чувствам.“

— Често си имам работа с женски проблеми като вашите — довери ѝ той с добре заучено съчувствие. — Сред жените на определена възраст се срещат с епидемична честота.

Та тя е само на тридесет. Какво се опитва да ѝ каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза?

— Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте.

„О, да, само аз съм — помисли си Джаклин. — Вътре в главата ми, съвсем сама, и си нямаш идея какво е.“

— Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце.

„Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли тоя?“

Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше във всички други посоки, само не и към нея.

— Знам — продължи той, — какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени…

Този пък какво знае за женските нужди?

„Ти не си жена“, помисли си тя.

— Моля? — попита той.

Нима това последното го каза на глас? Тя поклати глава: отказ да говори. Лекарят продължи, набра пак инерция.

— Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Имате нужда от малко кураж, както и от нещо, което да ви помогне да спите нощем.

Започваше да я нервира, при това сериозно. Снизходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща; ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа.

— Разбира се, неведнъж съм подлагал пациентите на терапия. Но между нас…

Той я потупа леко по ръката. Бащинско докосване по опакото на дланта ѝ. Жест, който би трябвало да я поласкае, да я окуражи, може би дори да я съблазни.

— … между нас да си остане, това е свързано с прекалено много приказки. Безкрайни приказки. Честно, каква полза от тях? Всички си имаме грижи. Колкото и да говориш, не можеш да се освободиш от проблемите си, нали?

„Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена…“

— Казахте ли нещо?

Тя поклати глава.

— Стори ми се, че казахте нещо. Моля, не се притеснявайте да говорите открито с мен.

Джаклин не отговори и на него, изглежда, му омръзна да фамилиарничи. Стана и отиде до прозореца.

— Мисля, че най-доброто решение за вас…

Падаше ѝ се в контражур — затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората.

— Мисля, че най-доброто решение за вас…

Какво знае той с този ханш и тези рамене? Прекалено мъжествен е, за да я разбира.

— Мисля, че най-доброто решение за вас е терапия с успокоителни…

Погледът ѝ се премести върху кръста му.

— … и почивка.

Сега мислите ѝ бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли:

„Стани жена.“

И щом абсурдната идея ѝ хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление, не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни отново и отново в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му — плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима.

Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса.

„Боже мой — помисли си, — ама че убийство. Дори не го докоснах.“

* * *

Стореното този следобед Джаклин запази за себе си. Няма смисъл да докарва безсънни нощи на хората, като ги кара да се замислят върху необичайния ѝ талант.

Полицаите бяха много любезни. Съчиниха цял куп теории за внезапната кончина на д-р Бландиш, въпреки че нито една не обясняваше как гръдният му кош е изригнал по такъв чудодеен начин, превръщайки гърдите му в два хубави (макар и космати) купола.

Предположиха, че при него е нахлул незнаен психар, видял му е сметката с ръце, чукове и триони и си е отишъл, оставяйки Джаклин Ес в ужасено мълчание, от което никакъв разпит не бе в състояние да я извади.

Едно бе сигурно — неизвестното лице или лица бяха изпратили доктора там, където никакви успокоителни или терапии не можеха да му помогнат.

* * *