Кървави книги-том 2

Ръката, която Джоуел инстинктивно бе протегнал да смекчи удара, се озова погребана под тежестта на двете тела. Костта не издържа и се счупи. Той чу хрущенето, преди да почувства пронизващата болка, после от устата му се изтръгна писък.

На стълбите Бърджис крещеше като обезумял. Истински цирк. Камерите снимаха, коментаторите бърбореха.

— Ставай! Ставай! — викаше той.

Обаче Джоуел беше сграбчил Войт със здравата си ръка и нямаше да го пусне за нищо на света.

Двамата се търкаляха върху чакъла, като всяко завъртане раздробяваше допълнително костта на ръката на Джоуел и предизвикваше спазми в стомаха му.

Фактотумът Войт губеше сили. Никога не се бе чувствал толкова изтощен: не беше подготвен за напрежението от състезанието, в което господарят му го бе накарал да участва. Започваше да се ядосва и губеше контрол. Джоуел усети дъха му върху лицето си — вонеше на пръч.

— Покажи истинския си облик — каза му той.

Зениците на фактотума изчезнаха, очите му станаха целите бели. В устата на Джоуел се събра кървава храчка и той я изплю в лицето на Войт.

Съществото изгуби самообладание.

Лицето му се разтопи. Фалшивата плът изчезна и на мястото ѝ зейна бездна, която нямаше очи, нито нос, уши или коса.

Тълпата около тях се отдръпна. Хората се разпищяха, някои припаднаха. Джоуел не ги виждаше, но слушаше виковете със задоволство. Тази трансформация не беше само за него, тя беше за всички. Хората я виждаха, виждаха истината — отвратителната, грозна истина.

Устата на нещото беше като паст на дълбоководна риба — огромна и пълна с абсурдно големи зъби. Джоуел мушна здравата си ръка под долната ѝ челюст и се развика за помощ, като се мъчеше да я задържи настрани от себе си.

Никой не посмя да се приближи.

Тълпата стоеше на порядъчно разстояние, хората гледаха ококорено и крещяха, но нямаха желание да се намесят. За тях това бе просто зрелище, нов спорт — борба с дявола. Борба, която не ги касаеше.

Джоуел разбра, че силите го напускат, че ръката му не може повече да възпира устата. Обзет от отчаяние, той усети как зъбите се впиват в челото и брадичката му, как пробиват плътта и костта. После дяволската паст му отхапа лицето и бялата нощ го погълна.

Фактотумът се надигна от трупа с парчета скалп между зъбите. Беше свалил лицето на чернокожия като маска и сега на мястото му имаше кървава маса от потрепващи мускули. Сред тях зееше кухина — устата на Джоуел, — а в нея се мяташе и кървеше остатъкът от езика му, неспособен да се оплаче.

На Бърджис му беше все едно как изглежда пред хората. Състезанието беше всичко, а победата си беше победа, независимо как е спечелена. В крайна сметка и Джоуел наруши правилата.

— Давай! — извика той на фактотума. — Тичай!

Съществото обърна окървавеното си лице към него.

— Ела тук! — нареди му Бърджис.

Деляха ги само няколко метра, оставаха няколко крачки до финалната линия и състезанието щеше да бъде спечелено.

— Тичай към мен! — изкрещя Бърджис. — Тичай! Тичай!

Фактотумът бе уморен, но позна гласа на своя господар. Втурна се към финалната линия, следвайки сляпо виковете на Бърджис.

Четири крачки, три…

И Киндерман го задмина, устремен към финала. Късогледият Киндерман, изпреварил само с една крачка Войт, спечели състезанието, без да подозира каква победа е завоювал, без да погледне дори веднъж към лежащите на земята отвратителни останки.

Когато Киндерман пресече финалната линия, не се чуха никакви викове, никакви аплодисменти.

Над стъпалата сякаш притъмня, въздухът стана необичайно мразовит.

Клатейки извинително глава, Бърджис се свлече на колене.

— Отче наш, който беше на небесата, да не се свети името ти…

Какъв изтъркан трик. Каква наивна реакция.

Тълпата започна да се разпръсва. Някои хора побягнаха. Децата, запознати с мрака, от който неотдавна бяха дошли, реагираха най-спокойно. Хванаха за ръка своите родители и ги поведоха след себе, като ги напътстваха да не поглеждат назад. И родителите, припомняйки си смътно утробата, първия тунел, първия жадуван изход от святото място, първото изкушение да погледнат назад и да умрат, ги последваха, покорни като агнета.

Само Киндерман изглеждаше невъзмутим. Безчувствен към студа, той седна на стълбите и започна да бърше стъклата на очилата си, като се усмихваше на собствената си победа.

Бърджис осъзна, че всякакви молитви са безполезни и изтича да се скрие в Уестминстърския дворец.

Изоставеният фактотум се отказа напълно от човешкия си облик. Безплътен, безцветен, той изплю противното месо на Джоуел Джоунс. Полусдъвканото лице на лекоатлета падна на чакъла до собственото му тяло. Създанието се разтвори във въздуха и се върна в Кръга, който смяташе за свой дом.

* * *

Въздухът в коридорите на властта бе застоял: не се виждаше жива душа, никаква помощ.

Бърджис не беше във форма и след като потича малко, забави крачка. Продължи ходом по облицованите с тъмна ламперия коридори, а добре отъпканият килим заглушаваше равномерните му крачки.