Кървави книги-том 2

Само че видяното не му излизаше от главата.

„Не поглеждай назад!“, предупреди го Макклауд. Твърде късно — вече погледна. Тогава по-добре да разбере какъв е този фантом.

Пак се обърна.

Отначало не забеляза нищо — само тичащия бавно Киндерман. После призрачният бегач изплува отново и Джоуел разбра какво е повалило Макклауд и Лойър.

Не беше бегач — жив или мъртъв. Не беше дори човешко същество. Безплътен силует със зейнал мрак вместо глава — самият дявол.

Не поглеждай назад!

Устата на съществото, ако изобщо беше уста, бе отворена. Диханието му — толкова студено, че накара дъхът на Джоуел да секне — се завъртя като вихрушка около фигурата му. Ето защо Лойър беше мълвял молитви, докато тичаше. Това обаче не му помогна, смъртта така или иначе го застигна.

Джоуел извърна очи, за да не вижда дявола, и се опита да не обръща внимание на внезапната слабост в коленете си.

Сега Войт също погледна назад. Лицето му изглеждаше мрачно и притеснено и Джоуел някак си разбра, че южноафриканецът принадлежи на дявола, че сянката зад него с господар на Войт.

— Войт. Войт. Войт. Войт — изрече през зъби, като изплюваше думата при всяка крачка.

Съперникът му чу името си.

— Черно копеле! — извика Войт.

Джоуел увеличи темпото. Сега беше на два метра от състезателя на дявола.

— Погледни… зад… теб — рече запъхтяно Войт.

— Видях го.

— Идва… за… теб…

Думите му бяха мелодраматични и плоски. Джоуел беше господар на тялото си, нали? И не се страхуваше от тъмнината, защото носеше нейния цвят. Това по-малко човек ли го правеше, както смятаха мнозина? Или обратното — нещо повече от човек: с повече кръв, повече пот, повече плът. С по-големи ръце, по-големи крака и по-голяма глава. С повече сила и по-големи стремежи. Какво може да му направи дяволът? Да го изяде? Нямаше да му хареса на вкус. Да го замрази? Имаше прекалено гореща кръв, беше твърде бърз и преизпълнен с живот.

Нищо не можеше да го победи — той беше варварин с маниери на джентълмен.

Нито бял, нито съвсем черен.

Войт страдаше: болката си личеше в накъсаното му дишане, в неуверените му вяли движения. Бяха на петдесет метра от стъпалата и финалната линия, но преднината му непрекъснато намаляваше; с всяка крачка дистанцията между двамата бегачи се скъсяваше.

Тогава започнаха пазарлъците.

— Чуй… ме.

— Какво си ти?

— Власт… Ще ти дам власт… само… ни остави… да спечелим.

Сега Джоуел тичаше почти на една линия с него.

— Късно е.

Почувства прилив на сили в краката и това го изпълни с невероятна радост. Дяволът зад него, дяволът до него — какво го интересува? Той умееше да тича.

Задмина Войт. Ставите му бяха гъвкави, беше истинска машина.

— Копеле, копеле, копеле — повтаряше фактотумът, а лицето му бе разкривено от напрежение. Не трепна ли това лице, когато Джоуел профуча край него? Сякаш чертите му се размазаха и за миг загуби човешкия си облик.

Войт вече беше зад него и тълпата крещеше от възторг, цветовете отново нахлуваха в света. Щеше да победи. Не знаеше в името на какво, но щеше да победи.

Ето го и Камерън. Видя го да стои на стъпалата до непознат мъж в костюм на ситно райе. Камерън се усмихваше, крещеше с непривичен за него ентусиазъм и му махаше от стълбите.

Джоуел затича още по-бързо към финалната линия, лицето на Камерън му вдъхна сили.

После това лице сякаш започна да се променя. Маранята ли накара косата му да засвети? Не, кожата на бузите му започна да се издува, по шията и челото избиха черни петна, които бързо се разрастваха. Сега косата щръкна и от главата лумнаха ослепителни пламъци. Камерън гореше, но продължаваше да се усмихва, продължаваше да му маха с ръка.

Джоуел внезапно изпита отчаяние.

Дяволът зад него. Дяволът пред него.

Това не е Камерън. Истинският Камерън не се вижда никъде, значи е мъртъв.

Разбра го инстинктивно. Камерън е загинал и тази черна пародия, която му се усмихваше и му махаше с ръка, бяха последните му мигове, възпроизведени за удоволствие на неговите фенове.

Крачките на Джоуел станаха колебливи, ритъмът им се наруши. Чудовищното хрипливо дишане на Войт зад гърба му започна да се приближава.

Внезапно цялото му тяло се разбунтува. Съдържанието на стомаха му започна да се надига, краката му омекнаха, мозъкът му отказа да мисли, парализиран от страх.

— Тичай! — каза си той. — Тичай! Тичай!

Обаче пред него бе дяволът. Как да се втурне право в обятията на подобна гадост?

Войт го беше догонил и сега го изпревари, като го блъсна с рамо. Победата бе отнета от Джоуел с лекота — като бонбон от ръцете на бебе.

До финалната линия оставаха още десетина крачки, а Войт отново водеше. Джоуел протегна почти несъзнателно ръка и го сграбчи за фланелката. Беше измама и всички от тълпата я видяха. Да вървят по дяволите.

Джоуел дръпна с всички сили и двамата залитнаха. Тълпата се раздели, те изхвърчаха от трасето и се стовариха тежко на земята — Войт отгоре, Джоуел под него.