Кървави книги-том 2

„Е, нещата не вървят никак добре за бегачите, Джим. След сензационното падане на Лойър, сега и Франк Макклауд се спъна. Никога досега не съм виждал подобно нещо. Но той май размени няколко думи с Джоуел Джоунс, докато младежът го задминаваше, значи е добре.“

Когато качиха Макклауд в линейката, той вече беше мъртъв, а до следващата сутрин се разложи.

Джоуел тичаше. Боже господи, как само тичаше! Слънцето прежуряше лицето му, като размиваше цветовете на аплодиращата тълпа, лицата на хората, знамената. Всичко се сля в един монотонен шум, в който нямаше нищо човешко.

Джоуел познаваше чувството, което го обземаше, чувството за дезориентация, дължащо се на умората и пренасищането на кръвта с кислород. Той тичаше в нереалния свят на собственото си съзнание, мислеше, потеше се, страдаше сам, за себе си, в името на себе си.

И не беше толкова лошо да е сам. В главата му зазвуча музика: откъслеци от химни, нежни думи от любовни песни, мръсни стихове. Азът му се отдръпна и халюцинациите му, безименни и смели, взеха връх.

Отпред, размит от същия бял поток от светлина, тичаше Войт. Той бе врагът, той бе нещото, което трябваше да задмине. Войт с неговото кръстче, което се полюшваше и проблясваше на слънцето. Можеше да го направи, ако не гледаше, ако не поглеждаше…

Назад.

* * *

Бърджис отвори вратата на мерцедеса и се качи в него. Беше изгубил време, ценно време. Трябваше да бъде пред сградата на Парламента, на финалната линия, готов да посрещне състезателите. Трябваше да изиграе ролята на благ и усмихнат демократ. А утре? Утре нямаше да бъде толкова благ.

Дланите му бяха потни и лепкави от вълнение, а костюмът му на фино райе миришеше на козия кожух, който бе длъжен да носи в помещението. И все пак никой нямаше да забележи, пък и да забележеха, кой англичанин би бил толкова неучтив да спомене, че някой до него смърди на пръч?

Мразеше подземната стая, вечния лед, онази проклета зейнала дупка с долитащите от нея далечни звуци на безвъзвратна загуба. Но сега всичко свърши. Той бе направил своето жертвоприношение, бе показал безпрекословното си безгранично преклонение пред бездната и беше време да си получи наградата.

Докато колата се носеше по пътя, Бърджис си мислеше за многобройните жертви, които бе принесъл в името на амбициите си. Отначало бяха незначителни неща: котета и петлета. По-късно бе разбрал с каква насмешка гледат на подобни жестове. Но в началото бе невеж, не знаеше какво и как да даде. С течение на годините те му показаха какво искат от него, научиха го как да продаде душата си. Личните му пожертвования бяха старателно планирани и безупречно реализирани, въпреки че след тях остана без зърна на гърдите и без надежда за деца. Обаче болката си бе струвала: властта му постепенно нарастваше. Един от тримата първенци на випуска в Оксфорд; съпруга, която надхвърля мечтите и на най-ненаситния сластолюбец; място в Парламента, а скоро, съвсем скоро, щеше да получи и цялата страна.

Обгорените чуканчета на палците го заболяха, както се случваше често, когато бе нервен. Бърджис несъзнателно засмука едното.

* * *

„Вече се намираме в заключителния етап на това дяволски интересно състезание. Джим?“

„О, да, това състезание се оказа една голяма изненада. Войт е ново лице сред състезателите, а сега, без много усилия, набира значителна преднина пред съперниците си. Разбира се, Джоунс направи благородния жест да провери дали Франк Макклауд е добре след лошото му падане и заради това изостана.“

„Ясно е, че Джоунс ще загуби тази надпревара, нали?“

„Така смятам. Мисля, че той загуби битката за първото място.“

„Но това все пак е само едно благотворително състезание.“

„Абсолютно си прав. А в подобна ситуация е без значение дали печелиш, или губиш.“

„Важното е как ще се представиш.“

„Точно така.“

„Да, точно така.“

„Двамата се показаха от завоя на «Уайтхол» и вече се виждат от сградата на Парламента. Тълпата аплодира своето момче, но аз наистина смятам, че Джоунс няма да спечели.“

„Не забравяй, че в Швеция изненада всички.“

„Така е. Така е.“

„Може би ще го направи отново.“

* * *

Джоуел тичаше и разстоянието между него и Войт взе да се топи. Съсредоточи се върху гърба на мъжа, прикова поглед във фланелката му, като изучаваше ритъма му и търсеше слабости.

Забеляза известно забавяне. Войт вече не бягаше толкова бързо. Крачките му започваха да стават неравномерни, което бе сигурен признак за умора.

Можеше да го задмине. С малко кураж можеше да го победи.

Както и Киндерман. Беше забравил за него. Без да се замисля, Джоуел хвърли поглед през рамо.

Киндерман беше далеч назад и продължаваше да поддържа равномерния си ритъм на маратонец. Но там отзад имаше и нещо друго: друг бегач, който го следваше почти по петите, призрачен, огромен.

Джоуел извърна очи и се загледа напред, като проклинаше глупостта си.

С всяка крачка настигаше Войт. Мъжът наистина губеше сили, беше очевидно. Джоуел беше сигурен, че ще го победи, трябваше само да положи повече усилия. Да забрави за преследвача си, който и да бе той, да забрави всичко, освен изпреварването на южноафриканеца.