Кървави книги-том 2

Бърджис падна на колене, двамата фактотуми се проснаха по очи от двете му страни.

Камерън разбра, че няма да има друг шанс. Изправи се, като едва движеше вкочанените си крайници, и тръгна тромаво към Бърджис, който бе затворил очи в благоговейна молитва. Докато минаваше покрай него, по-скоро по случайност, отколкото нарочно, го блъсна с коляно в челюстта и мъжът се просна на земята. Камерън излезе с пързаляне от ледената пещера и се озова в осветената от свещи стая.

Зад него помещението се изпълни с дим и стонове и Камерън, също като съпругата на Лот, бягаща от рушащия се Содом, хвърли един-единствен поглед назад, за да види забранената гледка.

Нещото се надигаше от дупката и сивата му маса изпълваше отвора, осветена от някакво подземно сияние. Очите му, разположени дълбоко в голия череп на слонската му глава, срещнаха погледа на Камерън през отворената врата. И го докоснаха като целувка, проникнаха през очите му в самия му мозък.

Камерън обаче не стана на сол. Откъсна любопитния си поглед от лицето, пресече, пързаляйки се, преддверието и започна да се изкачва по стълбите, като вземаше по две, по три наведнъж, падаше, ставаше и пак продължаваше нагоре. Вратата още бе открехната. Зад нея бяха дневната светлина и светът.

Той я отвори със замах и се строполи в коридора, чувствайки как топлината започва да съживява премръзналите му нервни окончания. По стълбите зад него не се чуваше никакъв шум: явно съществата изпитваха прекалено голямо страхопочитание към безплътния си гост, за да го зарежат и да го последват. Камерън се затътри покрай стената на коридора, тялото му бе разтърсвано от тръпки, зъбите му тракаха.

Никой не го преследваше, поне засега.

Навън денят бе ослепително светъл и гой усети как го изпълва радостно вълнение от успешното бягство. Никога не бе изпитвал нещо подобно. Да бъде толкова близо до смъртта и все пак да оцелее. В крайна сметка Бог не го бе изоставил.

Като залиташе, се завтече по уличката към велосипеда си, решен да спре състезанието, да разкаже на света.

Колелото му беше непокътнато, дръжките на кормилото бяха топли като ръцете на жена му.

Когато преметна крак през рамката, погледът, който бе разменил с Ада, запали в него огън. Тялото му, все още в неведение за пламтящия му мозък, продължи да се движи още миг-два, краката му стъпиха на педалите и ги завъртяха.

После Камерън усети разгарящия се в главата му пожар и разбра, че умира.

Този поглед, погледът назад…

Жената на Лот.

Като глупавата жена на Лот…

Светкавицата премина през главата му по-бързо от мисъл.

Черепът му се пукна и разтопеният мозък изригна като нажежена до бяло мълния. Очите му се овъглиха и заприличаха на два черни ореха, от устата и ноздрите му заструи светлина. Нямаше пламъци, нито дим, но Камерън се превърна за секунди в стълб черна плът.

Когато велосипедът му изхвърча от пътя и влетя през витрината на едно шивашко ателие, тялото на Камерън, вече напълно овъглено, падна по очи и остана да лежи сред изпепелените костюми като някакво чучело.

Той също бе погледнал назад.

* * *

Тълпата на площад „Трафалгар“ кипеше от ентусиазъм. Викове, сълзи, развети знамена. Сякаш за тези хора незначителното състезание се бе превърнало в нещо специално: в ритуал, чието значение не знаеха. И все пак дълбоко в себе си разбираха, че денят е зареден с жулел, усещаха, че неистово се стремят да стигнат до небесата. Особено децата. Те тичаха край трасето с изопнати от страх лица, като крещяха неразбираеми молитви. Някой извика името му:

— Джоуел! Джоуел!

Или пък си бе въобразил? Дали си бе въобразил и молитвата, отронила се от устните на Лойър, и знаците в лъчезарните лица на бебетата, вдигнати високо, за да видят минаващите състезатели?

Когато завиха по „Уайтхол“, Франк Макклауд хвърли поглед през рамо и Адът го взе.

Стана внезапно и много бързо.

Той се спъна, една ледена ръка започна да изстисква живота от него. Като го наближи, Джоуел забави крачки. Лицето на Франк бе пурпурно, на устата му беше избила пяна.

— Макклауд — взря се Джоуел в слабото лице на своя най-сериозен съперник.

Франк го погледна през пелена от дим, от която сивите му очи бяха придобили жълтеникав цвят. Джоуел посегна да му помогне.

— Не ме пипай! — простена Макклауд. Капилярите в очите му набъбнаха и прокървиха.

— Схвана ли се? — попита Джоуел. — Гърч ли получи?

— Тичай, копеле, тичай! — отвърна Франк, докато невидимата ръка изтръгваше живота от гърдите му. Сега от порите на лицето му започна да избива кръв, от очите му потекоха кървави сълзи. — Тичай и не поглеждай назад! За бога, не поглеждай назад!

— Защо?

— Тичай, за да не умреш!

Думите му не бяха молба, а заповед.

Тичай.

Не за златен медал или слава. Просто за живота си.

Джоуел вдигна очи, изведнъж осъзнал, че зад гърба му има нещо с огромна глава, усети студен дъх във врата си.

Плю си на петите и хукна с всички сили.