Кървави книги-том 2

— Да, щом държиш да знаеш — каза с глух глас. — Копелето иска цялото ми състояние.

— Ясно.

— А щом той се е досетил, може да го направят и други. Разбираш ли?

— Аз съм силна, ти също. Можем да ги въртим на малкия си пръст.

— Не.

— Да! Имам способности, Тит.

— Не искам да знам.

— Ще узнаеш.

Тя го погледна и хвана ръцете му, без да ги докосва. Той видя с изумление как собствените му ръце се вдигат сами, как се плъзгат по лицето ѝ и галят с безкрайна нежност косата ѝ. Джаклин го накара да прокара разтреперани пръсти по гърдите ѝ и да ги сграбчи със страст, която му бе неприсъща.

— Винаги си нерешителен, Тит — рече Джаклин, като го принуди да ги стисне болезнено силно. — Ето така ми харесва. — Сега ръцете му се спуснаха надолу и лицето ѝ се промени. Развълнува се, оживи се… — По-дълбоко…

Показалецът му проникна в нея чак до палеца.

— Това ми харесва, Тит. Защо не го правиш самичък?

Той се изчерви. Не искаше да обсъжда нещата, които двамата правят. Тя го принуди да проникне още по-навътре в нея, като шепнеше:

— Няма да се счупя. Вирджиния може да е от дрезденски порцелан, но аз не съм. Искам чувства; нещо, за което да си спомням, когато не съм с теб. Няма вечни неща, нали? Само че аз искам нещо, мисълта за което да ме топли нощем.

Петифър се свлече на колене, а ръцете му, все още под нейна власт, продължиха да се разхождат по тялото ѝ и да изследват вътрешността му като два похотливи рака. Беше плувнал в пот. Джаклин си помисли, че го вижда да се поти за пръв път.

— Не ме убивай — изхленчи той.

— Мога да те попилея. — Тя задържа мисълта в съзнанието си, после я прогони, преди да му е навредила.

— Знам. Знам. Можеш много лесно да ме убиеш.

Той плачеше. „Боже мой — рече си Джаклин, — великият мъж е в краката ми и плаче като бебе. Какво мога да науча за силата от това детинско изпълнение?“ Тя махна сълзите от бузите му, като приложи малко повече сила от необходимото. Кожата му се зачерви под погледа ѝ.

— Остави ме, Джей. Аз не мога да ти помогна. Не съм ти нужен.

Вярно беше. Изобщо не ѝ трябваше. Пусна презрително ръцете му. Те увиснаха безпомощно край тялото му.

— Не се опитвай да ме намериш, Тит. Разбра ли? Не изпращай слугите си след мен, не се мъчи да спасиш репутацията си, защото ще бъда по-безмилостна, отколкото някога си бил ти.

Той не каза нищо и остана на колене пред прозореца, а тя си изми лицето, изпи поръчаното кафе и си тръгна.

* * *

Линдън откри с учудване, че вратата на кабинета му е открехната. Беше едва седем и тридесет и шест. Секретарките щяха да пристигнат най-рано след час. Изглежда, някоя от чистачките беше проявила небрежност и беше забравила да я заключи. Щеше да разбере коя и да я уволни.

Той отвори вратата.

Джаклин седеше с гръб към нея. Линдън я позна по водопада от кестеняви коси. Имаше курвенски вид, прекалено предизвикателен и див. В кабинета му, свързан с този на господин Петифър, винаги цареше педантичен ред. Той се огледа набързо — като че ли всичко си беше на мястото.

— Какво търсите тук?

Тя си пое леко дъх, за да се подготви.

За пръв път щеше да го направи предумишлено. Предишните пъти бе вземала решението спонтанно.

Линдън се приближи до бюрото и остави върху него куфарчето си и прилежно сгънатия брой на „Файненшъл Таймс“.

— Нямате право да влизате тук без мое позволение.

Джаклин се завъртя бавно със стола му към него — така, както правеше самият той, когато искаше да сложи някого на мястото му.

— Линдън — рече тя.

— Каквото и да кажете или направите, то няма да промени фактите, госпожо Ес — започна той, като ѝ спести усилието да подходи към въпроса. — Вие сте хладнокръвен убиец. Беше мой дълг да информирам господин Петифър за ситуацията.

— И го направихте за доброто на Тит?

— Разбира се.

— А изнудването? И то ли беше за негово добро?

— Махай се от офиса ми…

— Беше ли, Линдън?

— Ти си курва! Курвите не разбират нищо: те са невежи, болни животни! — изплю той. — О, да, ти си лукава, признавам. Но такава е всяка уличница, принудена да се самоиздържа.

Тя се изправи. Линдън очакваше някакъв прибързан отговор. Но не получи такъв, поне не устно. Вместо това усети как лицето му се изопва, сякаш някой го опъва.

— Какво… правиш? — заекна.

— Какво правя?

Очите му се превърнаха в цепки, сякаш беше дете, което имитира чудовищен ориенталец, устата му се разтегли в широка блестяща усмивка.

— Спри… — изрече с мъка той.

Джаклин поклати глава.

— Курва — повтори предизвикателно Линдън. Тя продължи да го гледа мълчаливо.

Лицето му се разтрепери под натиска, мускулите му се загърчиха.

— Полицията… — напъна се да каже той. — Само да ме пипнеш с пръст…

— Няма. — Тя засили натиска. Линдън усети как напрежението се пренася под дрехите му, как кожата му се разпъва, как го дърпат все по-яростно. И разбра, че няма да издържи. Някоя част от него щеше да поддаде под тази неумолима атака и да се разкъса. А зейнеше ли веднъж рана в тялото му, нищо нямаше да ѝ попречи да го разпори докрай. Той обмисли това със завидно хладнокръвие, като продължаваше да се тресе и да я ругае през принудителната си усмивка.

— Путка! Сифилистична путка!