Кървави книги-том 2

Когато бях адвокат, живеех в тесен кръг хора с общи интереси и виждах едни и същи лица ден след ден. С някои разменях думи, с други усмивки, с трети кимвания. Дори да бяхме врагове в съдебната зала, ние принадлежахме към един самодоволен кръг. Хранехме се на едни и същи маси, пиехме рамо до рамо. Дори споделяхме едни и същи любовници, въпреки че малко от нас го знаеха. При подобни обстоятелства е лесно да повярваме, че светът не ни мисли злото. Да, остаряваме, но така правят и всички останали. В самодоволството си дори вярваме, че с течение на годините помъдряваме. Животът е поносим и ако банковите ни сметки набъбват, все по-рядко се будим облени в пот в три сутринта.

Но ако смятаме, че светът е безобиден, се лъжем; вярваме в „неоспорими факти“, които са най-обикновена всеобща заблуда.

Когато Джаклин ме напусна, заблудите се изпариха и всички лъжи, с които ревностно бях живял, станаха стряскащо очевидни.

Светът не е малък, когато искаме да виждаме едно-единствено лице в него и то е изгубено във водовъртежа от хора. Не е малък, когато малкото живи спомени за обекта на нашата любов са застрашени да бъдат стъпкани от хилядите моменти, които ни връхлитат ежедневно и ни дърпат към себе си като деца, жадни за внимание.

Бях съсипан.

Улових се (каква подходяща дума), че спя в тесни стаи на пропаднали хотели, че поглъщам повече алкохол, отколкото храна и че изписвам името ѝ отново и отново като истински безумец. По стените, върху възглавницата, на дланта. Химикалът разкъса кожата на дланта ми и раната се инфектира от мастилото. Белегът още стои, гледам го в момента. Джаклин, казва той. Джаклин.

И тогава, съвсем случайно, един ден я видях. Звучи мелодраматично, но в онзи момент си помислих, че ще умра. Бях си представял срещата ни толкова пъти, бях се подготвял да я зърна отново, а когато това най-накрая се случи, краката ми омекнаха и ми прилоша насред улицата. Определено не беше класическа среща. Щом вижда своята любима, влюбеният повръща върху ризата си. От друга страна, връзката ни с Джаклин никога не е била нормална. Нито пък естествена.

Последвах я, което се оказа нелека задача. Имаше тълпи от хора, а тя вървеше бързо. Зачудих се дали да не я повикам по име. Реших да не го правя. Как ли щеше да реагира, когато види някакъв небръснат лунатик да се тътри след нея и да я вика? Навярно щеше да избяга. Или по-лошо — да бръкне в гърдите ми, да стисне сърцето ми в юмрука на волята си и да ме отърве от страданията, преди да съм я издал пред света.

Затова запазих мълчание и я проследих упорито до квартирата, в която, изглежда, живееше. Прекарах в района два дни и половина, чудейки се как да постъпя. Каква нелепа дилема. Бях я търсил толкова дълго, а сега, когато се намираше на един хвърлей от мен, не смеех да я доближа.

Може би се боях от смъртта. И все пак, ето ме в тази смрадлива амстердамска стая — записвам показанията си, чакам Кус да ми донесе ключа и вече не се страхувам. Може би суетата ме възпря да я доближа. Не исках да ме вижда съсипан и занемарен; исках да се появя пред нея чист, да бъда любимият-мечта.

И докато чаках, те дойдоха за нея.

Не знам кои бяха. Двама мъже в обикновени дрехи. Не мисля, че бяха полицаи — бяха прекалено любезни. Дори културни. А тя не оказа никаква съпротива. Изчака ги с усмивка, сякаш отиваше на опера.

Върнах се в сградата при първа възможност, този път малко по-добре облечен; разбрах кой е апартаментът ѝ от портиера и се вмъкнах вътре. Бе живяла скромно. В единия ъгъл на стаята имаше маса, която използваше, за да записва мемоарите си. Седнах, прочетох страниците и накрая ги взех със себе си. Беше успяла да опише само първите седем години от живота си. В нов пристъп на суета се запитах дали е щяла да ме включи в летописа си. Навярно не.

Прибрах и част от дрехите ѝ — само неща, които бе носила, докато бяхме заедно. Без бельо; не съм фетишист. Нямах намерение да се прибера вкъщи и да заровя лице в гащичките ѝ. Просто исках нещо, което да ми напомня за нея; нещо, в което да си я представям. Въпреки че, като се замисля сега, никога не съм срещал друго човешко същество, което да изглежда по-спретнато в собствената си кожа.

И ето, че я изгубих за втори път, по-скоро от малодушие, отколкото по стечение на обстоятелствата.

* * *

Изминаха четири седмици без Петифър да се появи в къщата, в която я държаха. Не я лишаваха от нищо, освен от свободата, а нея получи по един абстрактен начин. Нямаше желание да бяга, въпреки че лесно можеше да го направи. Веднъж или два пъти се запита дали двамата мъже и жената, които я пазят, знаят на какво е способна. Реши, че нямат представа. Отнасяха се с нея като с обикновена жена, която Тит е пожелал да има. Бяха се погрижили да попадне в леглото му, това бе всичко.

Когато получи собствена стая и неограничен запас от хартия, госпожа Ес се залови отново с мемоарите си, започна от самото начало.