Кървави книги-том 2

Лятото си отиваше и нощите станаха студени. За да се стопли, Джаклин понякога лягаше на пода (беше ги помолила да махнат леглото) и караше тялото си да се вълнува като повърхността на езеро. Без секс то отново се бе превърнало в загадка за нея; тогава осъзна за пръв път, че физическата любов е била изследване на тази най-интимна и все пак най-непозната част от съществото ѝ — нейната плът. Беше научила най-много за себе си, докато прегръщаше някой друг: беше видяла ясно своята същност, едва когато почувства върху нея чужди устни — нежни и любящи. Замисли се отново за Васи и езерото се развълнува като при силна буря. Гърдите ѝ се разлюляха като надиплени планини, коремът ѝ се раздвижи на приливи и отливи, през трептящото ѝ лице започнаха да преминават течения, които се плискаха в устата ѝ и оставяха след себе си следи, каквито вълните оставят върху пясък. В спомените му тя се променяше като водата, затова споменът за него я караше да се разтича.

Джаклин се замисли за малкото моменти в живота си, когато се бе чувствала спокойна: те винаги бяха предхождани от физическа любов, лишена от амбиции и суетност. Навярно имаше и други начини за постигане на душевен покой, но опитът ѝ се изчерпваше с този. Майка ѝ винаги бе казвала, че жените, като същества, постигнали мир със себе си в по-голяма степен от мъжете, се нуждаят от по-малко неща, които да ги разсейват от грижите. Но Джаклин не смяташе така. Тя бе открила, че животът ѝ е пълен с проблеми, но крайно оскъден на начини за справяне с тях.

Когато стигна до деветата си година, Джаклин спря да пише. Осъзна, че ѝ предстои да разкаже за пубертета си и се отказа. Запали огън по средата на стаята и изгори всички страници — в деня, в който Петифър пристигна.

„Боже мой — помисли си тя, — това не може да е сила.“

Петифър имаше нездрав вид, беше променен физически, заприлича ѝ на неин приятел, починал от рак. Един месец изглеждаше добре, а на следващия бе изпит, изяден отвътре. И Петифър така — не приличаше на човек, а на празна обвивка; кожата му беше сива, на петна. Само очите му блестяха, но това бяха очи на бясно куче.

И беше издокаран като за сватба.

— Джей.

— Тит.

Той я огледа от главата до петите.

— Добре ли си?

— Да, благодаря.

— Дават ли ти всичко, което поискаш?

— Безупречни домакини са.

— Не си се съпротивлявала.

— Да се съпротивлявам?

— Защото си тук. Заключена. След Линдън очаквах ново клане на невинни.

— Линдън не беше невинен, Тит. А тези хора са. Не си им казал нищо.

— Реших, че не е нужно. Мога ли да затворя вратата?

Беше я похитил, а се държеше като емисар в лагера на по-силен противник. Поведението му ѝ допадаше — беше уплашен, по същевременно възбуден.

Той затвори вратата и я заключи.

— Обичам те, Джей. И се боя от теб. Всъщност, мисля, че те обичам, защото ме плашиш. Това извратено ли е?

— Предполагам.

— И на мен така ми се струва.

— Защо не дойде по-рано?

— Трябваше да се погрижа за делата си. Иначе изчезването ми щеше да предизвика хаос.

— Оттегляш ли се?

Той я погледна и лицето му се напрегна в очакване.

— Надявам се.

— Къде?

Явно не бе отгатнала защо е дошъл в къщата, защо бе сложил делата си в ред и бе помолил спящата си съпруга за прошка; без пътища за бягство, без нищо, което да го задържа.

Не се бе досетила, че е дошъл да умре.

— Ти ме промени, Джей. Превърна ме в сянка. И нямам къде да отида. Разбираш ли?

— He.

— He мога да живея без теб — рече той.

Какво непростимо клише. Не можа ли да го каже с други думи? Джаклин почти се изсмя, толкова банално беше.

Но Петифър не беше свършил.

— И определено не мога да живея с теб. — Тонът му внезапно се промени. — Защото ме е гнус от теб, жено; цялото ти същество ме отвращава.

— Тогава? — попита кротко тя.

— Тогава… — Гласът му отново стана нежен и Джаклин започна да разбира. — Тогава ме убий.

Беше толкова гротескно. Светещите му от вълнение очи не я изпускаха от поглед.

— Това искам — добави той. — Повярвай ми, искам го повече от всичко. Убий ме както ти харесва. Няма да се съпротивлявам, няма да се оплаквам.

Джаклин се сети за онзи стар виц: „Мазохистът казва на садиста: Накарай ме да страдам! За бога, накарай ме да страдам! А садистът му отговаря: Няма.“

— А ако откажа? — попита тя.

— Не можеш да откажеш. Ти ме мразиш.

— Не те мразя, Тит.

— А трябва. Аз съм слаб. Нямаш полза от мен. Не те научих на нищо.

— Научи ме на много неща. Вече мога да се контролирам.

— Затова ли уби Линдън? Защото можеш да се контролираш?

— Да.

— Добро извинение, няма що.

— Той си получи заслуженото.

— Тогава нека и аз си получа заслуженото. Затворих те. Отблъснах те, когато ти бях нужен. Накажи ме.

— Аз оцелях.

— Джей!

Въпреки екстремното състояние, в което се намираше, отказваше да я нарече с пълното ѝ име.

— За бога! Само това искам от теб. Направи го, независимо по каква причина. От съжаление, от презрение, или от любов. Но го направи, моля те.

— Не.

Той прекоси бързо стаята и я зашлеви.

— Линдън каза, че си курва. Беше прав, наистина си курва. Долна уличница.