Кървави книги-том 2

— Как стана? — попита мъжът до вратата. Глупав въпрос; детински въпрос.

— Той ме помоли — отговори Джаклин. — Само това можех да сторя за него.

Наемникът кимна и падна на колене.

СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ НА ВАСИ

(последна част)

Случайността бе изиграла обезпокоително голяма роля в романса ми с Джаклин Ес. Понякога ми се струваше, че съм подвластен на всяко течение, което преминава през света, че поемам в различна посока при всяко помръдване на китката на шанса. Друг път ме обземаха подозрения, че Джаклин направлява живота ми, както правеше със стотици, с хиляди други, че организира всяка случайна среща, дирижира победите и провалите ми, води ме сляпо към този последен сблъсък.

Открих я, когато изобщо не го очаквах. Иронично, нали? Първо я проследих до една къща в Съри; къща, в която преди година бе умрял милиардер на име Тит Петифър, застрелян от собствения си телохранител. В стаята на горния етаж, където бе извършено убийството, цареше ведро спокойствие. Дори Джаклин да е била там, не бяха останали никакви следи от присъствието ѝ. Но къщата, сега изоставена на разрухата, беше станала жертва на всевъзможни графити и върху изцапаната мазилка на стената в същата стая някой бе направил груба скица на жена. Тя беше неприлично надарена и от отворения ѝ полов орган излизаше нещо като светкавица. А в краката ѝ имаше причудлив звяр. Може би рак, може би куче, може би дори човек. Каквото и да бе това същество, то нямаше власт над себе си. Седеше в светлината на смущаващото ѝ присъствие и изглеждаше щастливо от този факт. Щом съзрях сбръчканото създание, вдигнало очи към пламтящата Мадона, осъзнах, че гледам портрет на Джаклин.

Не знам колко дълго съм се взирал в рисунката, но бях прекъснат от мъж, който имаше по-окаян вид и от моя. С брада, която никога не беше виждала ножица или сапун, с толкова изпосталяло тяло, че беше истинска загадка как стои на крака, и с миризма, която не би посрамила и скункс.

Така и не научих как се казва; разбрах само, че рисунката на стената е негова. Не беше трудно да го повярвам. Отчаянието, гладът и объркването му бяха все симптоми на човек, видял Джаклин.

Дори да съм се държал грубо, докато го разпитвах, съм сигурен, че ми е простил. За него беше истинско облекчение да разкаже какво е видял в деня на убийството и да открие, че му вярвам. Съобщи ми, че другият телохранител — мъжът, застрелял Петифър, — се е самоубил в затвора.

Каза ми също, че животът му е безсмислен. Тя го била съсипала. Уверих го, или поне се опитах, че Джаклин не е искала да му навреди и че не бива да се страхува, че ще се върне за него. Щом чу това, той се разплака — по-скоро от чувство за загуба, отколкото от облекчение.

Накрая го попитах дали знае къде е Джаклин в момента. Бях оставил този въпрос последен, въпреки че ме вълнуваше най-силно, навярно защото се боях, че няма да получа отговора, който желаех. Ей богу, оказа се, че знае. Не напуснала веднага къщата след убийството на Петифър. Седнала и започнала да го разпитва за децата, за шивача и за колата му. Попитала го що за жена е майка му и той ѝ казал, че е проститутка. Джаклин се поинтересувала дали е щастлива. Мъжът ѝ отговорил, че не знае. А била ли плакала някога майка му? Мъжът отвърнал, че никога не я бил виждал да се смее или да плаче. Тя кимнала и му благодарила.

По-късно, преди да се самоубие, другият наемник му казал, че Джаклин била отишла в Амстердам. Знаел го със сигурност от мъж на име Кус. Кръгът започваше да се затваря, нали?

Прекарах седем седмици в Амстердам, без да попадна на нищо, което да ми подскаже местонахождението ѝ. Разбрах къде се намира едва снощи. Седем седмици на въздържание, нещо необичайно за мен. Разочарован и обезверен, накрая отидох в квартала на червените фенери, за да си потърся жена. Както ви е добре известно, те седят като живи манекени зад витрини с розови ресни на абажурите. Някои държат в скута си миниатюрни кучета, други четат книги. Но повечето просто зяпат улицата като хипнотизирани.

Нямаше лице, което да ме заинтригува. Всичките изглеждаха тъжни и мрачни, твърде различни от нея. И все пак не можех да си тръгна. Бях като шишко в магазин за бонбони: отвращението ми пречеше да си купя, лакомията — да си тръгна.

Когато нощта напредна, ме заговори млад мъж от тълпата, който, както установих при повторен поглед, изобщо не беше млад, просто беше силно гримиран. Нямаше вежди, само две тъмни линии, нарисувани с молив върху блестящата кожа. Лявото му ухо беше накичено със златни обеци, облечената му в бяла ръкавица ръка държеше изядена наполовина праскова, от отворените му сандали се подаваха пръсти с лакирани нокти. Той ме хвана собственически за ръкава.

Трябва да съм направил презрителна гримаса, но дори да съм го засегнал, мъжът с нищо не го показа. „Приличате ми на човек с изискан вкус“, рече. Изобщо не изглеждах така. „Заблуждавате се“, отговорих. „Не, възрази той, не се заблуждавам. Вие сте Оливър Васи.“