Кървави книги-том 2

Шерифът извади пистолета си и тръгна към трупа. Пламъците, вече угаснали, бяха унищожили по-голямата част от тялото. Въпреки това то имаше внушителни размери. Крайниците му, ако това бяха крайници, обхващаха нещо подобно на глава. Останалото бе неузнаваемо. Не че Пакард изпитваше съжаление поради този факт. Купчината от обезобразена плът и почернели кости имаше достатъчно нечовешки форми, за да накара пулсът му да се ускори.

Беше си чудовище — нямаше никакво съмнение.

Създание на земята: по-скоро пръкнало се от земята. Беше изпълзяло от подземния свят на път за големия амфитеатър, където да изкара една нощ на празненства. Веднъж на всеки двадесет-тридесет години, казваше баща му, пустинята изплюва своите демони и ги пуска за малко на свобода. Като разсъдливо дете, Пакард никога не бе вярвал на глупостите, които дрънкаше баща му, но нима този демон не беше точно такъв?

Какъвто и нещастен случай да бе довел горящото изчадие да умре в града, Пакард бе доволен от това доказателство за уязвимостта на чудовищата. Баща му никога не бе споменавал, че могат да бъдат надвити.

Развеселен от мисълта, че тази отвратителна твар може да бъде победена, шерифът пристъпи към димящия труп и го срита. Зяпачите, които още се тълпяха на безопасно разстояние до вратата, ахнаха от възхищение при тази проява на смелост. Сега вече устата на Пакард се разтегли в усмивка. Ритникът щеше да му спечели цяла нощ безплатно пиене, а може би и някоя жена.

Съществото лежеше с корема нагоре. С безстрастния поглед на професионален унищожител на демони, Пакард внимателно разгледа плетеницата от крайници, покриващи главата. Чудовището бе мъртво — дума да няма. Той прибра пистолета в кобура и се наведе над трупа.

— Донеси един фотоапарат, Джебедая — подвикна шерифът, впечатлен от собствената си смелост.

Заместникът му се завтече към участъка.

— Трябва да щракнем този красавец.

Пакард клекна и посегна към почернелите крайници на съществото. Ръкавиците му щяха да бъдат съсипани, но си струваше да изтърпи това неудобство заради добрия имидж, който този жест щеше да му спечели. Той усети почти физически възхитените погледи на зрителите, когато опипа обгорената плът и разклати един крайник, опитвайки се да го отдели от главата на чудовището.

Огънят сякаш бе споил всичко в едно неделимо цяло, така че шерифът напрегна сили и дръпна рязко. В крайна сметка крайникът се отдели с пльокащ звук, като разкри единственото изсъхнало от топлината око на чудовището.

С изкривено от погнуса лице, Пакард пусна ръката обратно на мястото ѝ.

Туп.

И тогава крайникът на демона внезапно се стрелна напред — твърде внезапно, за да успее Пакард да се отмести — и в един кратък миг на безумен ужас шерифът видя как върху дланта на чудовището зейна уста, която захапа изумения мъж за ръката.

Пакард изпищя, загуби равновесие и седна в мазната пихтия, мъчейки се да отскубне ръката си от устата, но зъбите пробиха ръкавицата, отхапаха пръстите му и чудовищната паст ги погълна, като продължи да дъвчи дланта на жертвата.

Задникът на Пакард се плъзна по пихтиестата маса под него, нещастникът се загърчи в опит да се освободи и зави от болка. Подземната твар се оказа жива! Шерифът изрева за помощ и се изправи несигурно на крака, като повлече нагоре и отвратителния труп.

До ухото на Пакард изтрещя изстрел. Рамото на чудовището се разхвърча на парчета, като оплиска шерифа със слуз, кръв и гной, и устата разхлаби хватката си. Откъснатият хищен крайник падна на земята и ръката на Пакард — или поне това, което бе останало от нея — отново бе свободна. Пръстите на дясната му ръка липсваха, беше оцелял само половината палец и раздробените кости стърчаха грозно от частично сдъвканата длан.

Елинор Кукър отпусна цевта на пушката, с която току-що бе стреляла, и изсумтя със задоволство.

— Вече нямаш ръка — отбеляза тя с брутална откровеност.

„Чудовищата — припомни си Пакард думите на баща си — никога не умират“. Само дето вече беше твърде късно — бе пожертвал ръката, с която си наливаше питиета и приласкаваше жените. Обхвана го носталгия за времето, когато все още имаше пръсти, и пред очите му притъмня. Последното, което видя, преди да падне в несвяст на земята, беше покорният заместник-шериф, който вдигна фотоапарата, за да заснеме цялата сцена.

* * *

Бараката на гърба на къщата беше убежището на Луси. Когато Юджийн се връщаше пиян от Уелкъм или внезапно го обземеше ярост, защото яхнията е студена, тя се скриваше вътре, за да се нареве на спокойствие. Никой никога не бе проявявал съчувствие към Луси, най-малко Юджийн, а и тя нямаше никакво време да изпитва съжаление към себе си.

Днес причината за яростта на Юджийн беше старият източник на раздразнение — детето.

Старателно отглежданата и възпитавана рожба на тяхната любов бе кръстена на брата на Мойсей, Аарон, което означаваше „възвишен“. Прелестно момченце. Най-красивото в целия район. Едва петгодишно, а вече бе така очарователно и вежливо, че всяка майка от Източното крайбрежие би искала да си има такова.

Аарон.