Кървави книги-том 2

— Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.

— Да, сър.

* * *

В бараката зад къщата Луси бе престанала да плаче. Нямаше никаква полза от плача, а освен това нещо в небето, което виждаше през дупките на покрива, ѝ бе навяло спомени, които пресушиха сълзите ѝ. Едно определено небе: чисто синьо и сияйно. Юджийн нямаше да направи нищо лошо на момчето. Нямаше да се осмели, никога не би посмял да навреди на това дете. Той знаеше какво е момчето, макар че никога не би си го признал.

Тя си спомни онзи ден преди шест години, когато небето сияеше като сега и въздухът бе натежал от горещината. Двамата с Юджийн се бяха сгорещили почти колкото въздуха и през целия ден не откъсваха поглед един от друг. Тогава той беше в разцвета на силите си: висок, прекрасен мъж, със заякнало от физическия труд тяло, а краката му ѝ се струваха твърди като скала, когато прокарваше ръце по тях. И тя самата беше красавица: с най-хубавия задник в цял Уелкъм, стегнат и закръглен, с толкова меки косми по пубиса, че Юджийн не можеше да се сдържи да я целува дори там — на най-скришното място. Той я любеше по цял ден — а понякога и по цяла нощ — в къщата, която строяха, или на пясъка в късния следобед. Пустинята бе удобна постеля и можеха да лежат необезпокоявани под безкрайното небе.

В онзи ден преди шест години небето притъмня твърде рано; оставаше доста време до падането на нощта. Притъмня внезапно и на тях им стана студено, защото бяха голи и се любеха. Тогава тя видя над рамото на Юджийн формите, които бяха закрили синевата: огромни и величествени същества, които ги гледаха. Увлечен от страстта, Юджийн продължаваше да я люби, като проникваше на дълбоки тласъци в нея, защото знаеше, че така ѝ доставя най-голяма наслада, когато една морава ръка, голяма колкото човешки бой, го сграбчи за врата и го изтръгна от скута ѝ. Луси видя как Юджийн се издига в небето като гърчещ се заек, като пръскаше течност от две отверстия — и от север, и от юг, — докато правеше последни тласъци във въздуха. После Юджийн отвори за миг очи и видя Луси на десетина метра под себе си, все още гола, все още разкрачена, с чудовища от всяка страна. Небрежно, без злоба, те го захвърлиха настрани и тя го изгуби от поглед.

Луси си спомняше прекрасно следващия час в прегръдките на чудовищата. Изобщо не бяха отвратителни, нито груби или враждебни — напротив, бяха изпълнени с нежност. Дори половите им органи, с които я пронизваха едно след друго, не ѝ причиняваха болка, макар че някои от тях бяха дебели колкото юмрука на Юджийн и твърди като кокал. Колко от тези странни същества я обладаха онзи следобед — три, четири, пет? Смесваха спермата си в тялото ѝ и нежно ѝ доставяха удоволствие с непрестанните си тласъци. Когато те си отидоха и слънчевите лъчи отново докоснаха кожата ѝ, Луси изпита чувство на загуба, което тутакси я изпълни със срам; сякаш бе преживяла апогея на живота си и оттук-нататък дните ѝ щяха да бъдат вяло тътрузене към смъртта.

Луси най-сетне се надигна и отиде при Юджийн, проснат в безсъзнание на пясъка със счупен при падането крак. Целуна го и после клекна да се изпикае. Надяваше се, че семето, посято в нея през този пълен с любов ден, ще даде плод, който ще остане спомен за преживяното удоволствие.

* * *

В къщата Юджийн удари момчето. От носа на Аарон потече кръв, но малкият не издаде звук.

— Говори, момче!

— Какво да кажа?

— Аз твой баща ли съм или не?

— Да, татко.

— Лъжец.

Удари го отново, без предупреждение, и този път ударът запрати момчето на пода. Когато се подпря с малките си, още незагрубели длани на кухненските плочки, за да се изправи, Аарон долови нещо: изпод земята се чуваше музика.

— Лъжец — повтори баща му.

„Ще има още удари — помисли си момчето, — още болка и кръв“. Но щеше да ги изтърпи, а музиката беше обещание, че след дългото чакане ударите най-накрая ще престанат завинаги.

* * *

Дейвидсън се влачеше по главната улица на Уелкъм. Предположи, че е по някое време следобед (часовникът му беше спрял, сякаш да покаже, че не му съчувства), но градчето му се видя пусто, докато очите му не съзряха тъмната димяща купчина насред улицата, на стотина метра от него.

При тази гледка кръвта замръзна във вените му — ако това изобщо бе възможно.

Независимо от разстоянието, той разбра какво представлява купчината изгоряла плът и главата му се замая от ужас. Значи, всичко е било истина. Дейвидсън направи още няколко колебливи крачки в опит да преодолее замайването и да не загуби съзнание, когато почувства, че го подхващат нечии силни ръце, и през бученето на кръвта в главата си чу успокояващи думи. Те нямаха смисъл, но поне гласът беше приятен и човешки. Най-после можеше да се отпусне. Припадна, но почивката му беше краткотрайна — само миг по-късно околният свят изникна отново пред очите му, противен както винаги.

Внесоха го в някаква къща и го сложиха да полегне на неудобен диван, а над него се надвеси женско лице — Елинор Кукър.