Кървави книги-том 2

Юджийн изблъска сина си настрани и се помъчи да напъха ключа в ключалката, а през това време бащата на Аарон повика детето си през вратата. Гласът му звучеше като бучене на река, примесено с тихи свистящи въздишки. Беше нетърпелив, любящ глас.

Внезапно Юджийн разбра. Сграбчи момчето за косата и го задърпа към вътрешността на стаята.

Аарон изписка от болка.

— Тате! — извика той.

Юджийн реши, че викът е отправен към него, но истинският баща на Аарон също чу гласа на момчето и в отговора му се прокраднаха остри нотки на тревога.

И Луси чу гласовете. Тя излезе от бараката-убежище, като знаеше какво ще види на фона на ясното небе, но въпреки това остана зашеметена от гледката на величествените създания, скупчени от двете страни на къщата. Жегна я силна мъка при спомена за изгубените мигове на радост, които бе преживяла преди шест години. Всички незабравими същества бяха там, стълпотворение от невероятни форми: пирамидални глави върху розови торсове с класически пропорции, които се разтваряха като чадъри от потръпваща дантелена плът. Безглав сребрист красавец с шест седефени ръце, наредени в кръг около мъркащата му пулсираща уста. Създание като вълнички по повърхността на бързотечащ поток, които не се променяха и все пак се движеха, издавайки мелодичен и ритмичен звук. Същества, твърде фантастични, за да бъдат реални, и твърде реални, за да бъде поставено съществуването им под съмнение; духове на домашното огнище и демони на прага. Баща с глава, която се поклащаше напред-назад върху тънък като паяжина врат — абсурден ветропоказател, син като вечерното небе, с дузина очи като слънца. И друг баща, с тяло като ветрило, което се отваряше и затваряше развълнувано, с оранжева плът, която поруменя силно, когато гласът на момчето се разнесе отново.

— Тате!

Пред вратата на къщата стоеше съществото, което Луси си спомняше с най-много обич — онова, което я бе докоснало първо, първо бе разсеяло страховете ѝ и първо бе проникнало в нея с безкрайна нежност. Когато беше напълно изправено, то се извисяваше на около шест метра от земята. Сега бе приведено, а могъщата му плешива глава на птица, сякаш нарисувана от шизофреник, бе протегната към вратата, защото говореше на детето. Беше голо и широкият му тъмен гръб се потеше от неудобната поза.

Вътре в къщата Юджийн притегли момчето към себе си като щит.

— Какво знаеш, момче?

— Тате?

— Попитах какво знаеш?

— Тате!

Гласът на Аарон трептеше от ликуване. Чакането беше свършило.

Във фасадната стена на къщата зейна дупка. Извит като кука крайник се промуши под трегера и изтръгна вратата от пантите. Разхвърчаха се тухли, въздухът се изпълни с прах и трески. Там, където преди бе имало безопасен мрак, сега потече водопад от слънчева светлина и заля дребните човешки фигури, стърчащи в руините.

Юджийн погледна нагоре през воала от прах. Чудовищни ръце изкъртиха покрива и на мястото на гредите изникна небе. Мъжът видя крайниците, телата и лицата на огромни, невъобразими зверове. Те рушаха оцелелите стени на къщата с лекотата, с която той би строшил бутилка. Юджийн пусна момчето, без дори да осъзнава какво прави.

Аарон се втурна към съществото на прага.

— Тате!

Гигантът го грабна в обятията си като баща, който посреща сина си от училище, а главата му се отметна назад в пристъп на екстаз. Дълъг, неописуем звук на радост се изтръгна от туловището. Празничният химн бе подет и от останалите същества. Юджийн запуши ушите си и падна на колене. Носът му бе започнал да кърви при първите ноти на чудовищната музика и сега очите му бяха пълни с парещи сълзи. Той не се страхуваше. Знаеше, че съществата няма да го наранят. Плачеше, защото бе пренебрегвал възможността те да се върнат в продължение на шест години и сега, когато стояха пред него в цялата си загадъчност и великолепие, той ридаеше, че не е имал куража да се изправи пред тях и да ги опознае. Вече беше късно. Те бяха взели момчето със сила, бяха разрушили къщата и съсипали живота му. И, безразлични към агонията му, си отиваха с ликуваща песен, за да отведат Аарон завинаги.

* * *

В град Уелкъм цареше трескава организационна дейност. Дейвидсън наблюдаваше с възхищение как тези глупави, безразсъдни хора се подготвят за една невъзможна битка. Почувства се странно изтощен от спектакъла — сякаш гледаше филм за колонизатори, които се канят да се изправят срещу езическата жестокост на диваците, въоръжени с оскъден арсенал и гола вяра. Но това не беше филм и Дейвидсън знаеше, че ги очаква поражение. Беше видял чудовищата с очите си и те бяха наистина страховити. Диваците почти винаги надвиваха заселниците, независимо от правдивостта на каузата и чистотата на вярата им. Губеха само във филмите.

* * *

Носът на Юджийн спря да кърви половин час по-късно, но той не забеляза. Беше зает да влачи и дърпа Луси към Уелкъм. Не искаше да слуша обясненията на курвата, въпреки че онази не спираше да дърдори. Всичко, което чуваше, бяха разтърсващите гласове на чудовищата и Аароновия призив „Тате!“, който бе накарал един гигантски крайник да разруши къщата.