Кървави книги-том 2

— Е, какъв е планът? — обърна се Елинор към Пакард.

Шерифът изду поруменелите си от алкохола бузи.

— Ще се разправим с демоните — отвърна той.

— Как?

— С пушки, жено.

— Ако тия твари са толкова огромни, колкото твърди той, ще ти е нужно нещо повече от пушки.

— Огромни са — обади се Дейвидсън. — Повярвайте ми, огромни са.

Пакард се усмихна подигравателно.

— Ще вземем целия шибан арсенал — каза шерифът, като насочи оцелелия си палец към Джебедая. — Момче, извади тежката артилерия. Противотанковите оръжия. Базуките.

Всички зяпнаха.

— Имаш базуки? — попита Лу, скептикът до камината.

Пакард се усмихна снизходително.

— Военно снаряжение, останало от Втората световна война.

Дейвидсън въздъхна вътрешно. Този беше психопат. Откачалка с арсеналче от антики, които вероятно бяха по-смъртоносни за стрелеца, отколкото за потенциалната жертва. Всички щяха да умрат. Бог да му е на помощ, всички щяха да умрат.

— Джош Пакард — каза Елинор Кукър, очарована от тази проява на храброст, — може и да нямаш пръсти, но си единственият мъж в тази стая.

Шерифът светна и потърка несъзнателно слабините си. Дейвидсън реши, че атмосферата на евтино мъжкарство му е дошла до гуша.

— Вижте — рече с тънък гласец той, — вече ви казах каквото знам. Не съм ви нужен повече.

— Няма да те пусна — заяви Пакард, — ако това е целта ти.

— Просто казвам…

— Знаем какво казваш, синко, и не искам да те слушам. Ако видя, че си стягаш гащите да ни напуснеш, ще те увеся за топките. Ако изобщо имаш такива.

И копелето наистина ще го направи, помисли си Дейвидсън, дори и да разполага само с една ръка за целта. Просто се остави на течението, каза си той, като се помъчи да не криви устни. Ако Пакард отиде да търси чудовищата и проклетата му базука се издъни, проблемът си е негов. Така да бъде.

— Според този човек са цяло племе — отбеляза тихо Лу. — Как ще се справим с толкова много чудовища?

— Със стратегия — каза шерифът.

— Не знаем какви са позициите им.

— Ще разберем чрез наблюдение — отсече Пакард.

— Могат да ни пречукат като едното нищо, шерифе — обади се Джебедая, като махна парче дъвка от мустаците си.

— Това е наша територия — намеси се Елинор. — Имаме я, значи, ще си я пазим.

Джебедая кимна.

— Да, госпожо.

— Ами ако просто изчезнат? Ако не ги видим повече? — възрази Лу. — Не може ли просто да ги оставим да се върнат под земята?

— Разбира се — рече Пакард. — И после ще чакаме да излязат отново, за да ни изядат жените.

— Може да са доброжелателни — каза Лу.

Шерифът вдигна превързаната си ръка в отговор.

— Към мен не бяха.

По този въпрос не можеше да се спори.

Пакард продължи с пресипнал от ярост глас:

— По дяволите, искам да им видя сметката на тези лайнари и ако трябва, ще отида сам да го сторя. Но трябва да ги надхитрим, да ги изиграем, така че никой да не пострада.

Най-сетне нещо разумно, помисли си Дейвидсън. Думите на шерифа впечатлиха всички. Разнесе се одобрително мърморене дори откъм камината.

Пакард се обърна отново към заместника.

— Размърдай си задника, синко. Искам да извикаш онова копеле Крам от Кошън и да му кажеш да доведе момчетата си, като вземат всички проклети пушки и гранати, с които разполагат. И ако попита защо, кажи му, че шериф Пакард обявява извънредно положение и събира всички мъже с оръжие в ръка на петдесет мили околовръст. Действай, синко.

Сега вече всички в стаята го гледаха с възторг и Пакард го знаеше.

— Ще разкатаем шибаняците — рече.

Дейвидсън също попадна под магията на красноречието му и почти му повярва, после си спомни шествието в подробности — опашките, зъбите и всичко останало, — и от мъжеството му не остана и следа.

* * *

Приближиха се до къщата съвсем тихо. Не се прокрадваха, просто стъпваха толкова тихо, че никой не ги чу.

Гневът на Юджийн се бе уталожил. Седеше с вдигната на масата крака, а пред него имаше празна бутилка от уиски. В стаята се бе възцарила тежка, потискаща тишина.

Аарон седеше до прозореца с подпухнали от ударите на баща си бузи. Не беше нужно да вдига глава, за да види как се приближават през пясъка към къщата, идването им отекваше във вените му. На насиненото му лице напираше да изгрее приветствена усмивка, но той я потисна и изчака, свит примирено след побоя, докато не стигнаха почти до къщата. Стана от мястото си, чак когато масивните им туловища закриха слънчевата светлина. Движението на момчето извади Юджийн от транса му.

— Какво има, момче?

Детето се бе отдръпнало от прозореца и стоеше в средата на стаята, като хлипаше развълнувано от предстоящата среща. Ръчичките му бяха разперени като слънчеви лъчи, пръстчетата му потръпваха от вълнение.

— Какво му има на прозореца, момче?

Аарон чу един от гласовете на истинския си баща, който заглуши заваления говор на Юджийн. Като куче, изгарящо от нетърпение да посрещне господаря си след продължителна раздяла, момчето изтича до вратата и задращи по нея в напразен опит да я отвори. Тя беше заключена и залостена.

— Какъв е този шум, момче?