Кървави книги-том 2

Щом Дейвидсън дойде на себе си, Елинор засия.

— Ще го бъде — обяви тя с глас, който сякаш прокарваше зелка през ренде, и се наведе още повече. — Виждали сте тази твар и преди, нали?

Той кимна утвърдително.

— Най-добре ни разкажете.

Елинор тикна в ръката му чаша и я напълни щедро с уиски.

— Пийте — инструктира го тя, — а после ни разкажете каквото имате за разказване.

Дейвидсън изгълта уискито на две глътки и чашата веднага бе напълнена отново. Втората изпи по-бавно и се почувства малко по-добре.

Стаята бе пълна с хора: сякаш всички жители на Уелкъм се бяха скупчили в гостната на Кукър. Доста многобройна публика, но пък и гой имаше немалко за разказване. Уискито го беше поотпуснало и Дейвидсън започна да разказва колкото се може по-точно, без да разкрасява, просто остави думите да се леят сами. После Елинор на свой ред описа обстоятелствата около „инцидента“ на шериф Пакард с трупа на трошача на коли. Пакард също беше в стаята и изглеждаше доста зле, въпреки погълнатото уиски и болкоуспокояващите, а пострадалата му ръка беше бинтована толкова дебело, че приличаше повече на сопа, отколкото на човешки крайник.

— Това не е единственото изчадие в пустинята — заяви шерифът, когато всеки разказа историята си.

— Така твърдиш ти — възрази Елинор, но в очите ѝ се четеше съмнение.

— Така казваше баща ми — отвърна Пакард, като сведе очи към превързаната си ръка. — И аз го вярвам; по дяволите, убеден съм, че е така.

— Тогава най-добре да направим нещо.

— Какво например? — попита мъж с кисело изражение на лицето, който се бе подпрял на полицата над камината. — Какво може да се направи с твари, които ядат автомобили?

Елинор изпъна рамене и се усмихна подигравателно на питащия.

— Ами нека се възползваме от твоята мъдрост, Лу. Какво трябва да направим според теб?

— Мисля, че трябва да се спотаим и да ги оставим да отминат.

— Аз не съм щраус — отвърна Елинор, — но ако ти искаш да си заровиш главата в пясъка, ще ти услужа с лопата, Лу. Дори ще ти изкопая дупката.

Всички избухнаха в смях. Смутен, скептикът замълча и взе да си чопли ноктите.

— Не може да си седим тук и да ги оставим да тичат по улиците на града — каза заместник-шерифът, докато правеше балончета с дъвката си.

— Отиваха към планината — обади се Дейвидсън. — Встрани от Уелкъм.

— А какво им пречи да си променят проклетото решение — възрази Елинор. — А?

Никакъв отговор. Няколко души кимнаха, други поклатиха глава.

— Джебедая — каза тя, — ти си заместник-шериф. Какво мислиш по въпроса?

Младият мъж с шерифска значка, който дъвчеше дъвка, леко поруменя и подръпна тънките си мустаци. Очевидно нямаше идеи.

— Виждам накъде вървят нещата — отсече жената, преди Джебедая да успее да отговори. — Ясно е като бял ден. Треперят ви гащите да отидете да изкарате изчадията от дупките им, нали?

В стаята се разнесоха тихи оправдания, мнозина отново поклатиха глава.

— Възнамерявате просто да си седите кротко и да допуснете местните жени да бъдат разкъсани.

Хубава дума: разкъсани. Беше много по-впечатляваща от „изядени“. Елинор замълча за по-голям ефект. После добави мрачно:

— Или по-лошо.

По-лошо от разкъсани? За бога, какво би могло да е по-лошо от това да бъдеш разкъсан?

— Няма да позволим на тези демони и с пръст да ви докоснат — заяви Пакард, като се изправи от мястото си с известно затруднение. После се обърна към присъстващите, като се олюляваше. — Ще пипнем тези лайнари и ще ги линчуваме.

Мъжете останаха равнодушни към бойния призив: след схватката му на главната улица доверието в шерифа явно бе спаднало.

— Благоразумието е най-доброто мъжество — промърмори под нос Дейвидсън.

— Пълни глупости — отсече Елинор.

Дейвидсън сви рамене и си допи уискито. Този път никой не му доля чашата. Той си напомни мрачно, че трябва да е благодарен, задето е още жив. Обаче работният му график бе съсипан. Трябваше да се добере до телефон и да наеме кола; ако се наложи, да плати на някой да дойде да го вземе. Демоните, каквото и да представляваха, не бяха негов проблем. Щеше да му бъде интересно да прочете някоя и друга статия по темата в „Нюзуик“, докато разпуска с Барбара, когато се върне на Изток, но сега искаше единствено да приключи работата си в Аризона и да се прибере възможно най-скоро.

Пакард обаче имаше други идеи.

— Вие сте свидетел — каза той, като посочи Дейвидсън — и като шериф на тази общност ви нареждам да останете в Уелкъм, докато не отговорите задоволително на всички въпроси, които смятам да ви задам.

Официалният език звучеше странно от устата на този недодялан мъж.

— Имам работа… — започна Дейвидсън.

— Тогава изпрати телеграма и я отмени, господинчо.

Дейвидсън разбираше, че шерифът се заяжда с него, пришълеца от Източните щати, само за да повиши малко съсипаната си репутация. Но Пакард бе представител на закона, така че нищо не можеше да се направи. Кимна в знак на съгласие, и то колкото можа по-охотно. По-късно, когато се прибереше у дома жив и здрав, можеше да подаде оплакване срещу този провинциален диктатор. Но засега беше по-добре да изпрати телеграма и да прекъсне командировката си.