Кървави книги-том 2

Демонът беше обгърнат от пламъци. Тънката му намокрена с бензин кожа гореше; единият му крайник беше откъснат от взрива, другият частично унищожен; гъста безцветна кръв шуртеше от раните и чуканчето. Във въздуха се носеше миризма, която напомняше на изгоряла захар; очевидно съществото страдаше. Когато пламъците стигнаха до празното му лице, тялото му се заклати и разтресе и нещото се обърна и побягна от мъчителите си, без да издаде нито звук на агония. Дейвидсън почувства прилив на въодушевление, докато го гледаше как гори — като простичкото удоволствие, което изпитваше като хлапе, щом забиеше тока на обувката си в някоя медуза. Любимото му занимание през летните ваканции. Мейн: горещи следобеди, пробиване на медузи.

Извлякоха Пакард от останките на колата му. Боже мой, този мъж беше от стомана: изправи се на крака и закрещя на хората си да догонят врага. Но късметът го изостави в най-славния му час — от пламтящото цвете, в което се бе превърнал демонът, се отлюпи горящо парченце и падна в езерото от бензин, в което стоеше шерифът. Миг по-късно Пакард, колата му и двама души, които се опитваха да го спасят, бяха погълнати от огромен огнен облак. Нямаха никакъв шанс да оцелеят, пламъците направо ги пометоха. Дейвидсън видя как тъмните им форми загиват в огнения ад, като се гърчат една върху друга.

Секунда преди тялото на Пакард да се стовари на земята, Дейвидсън чу гласа на Юджийн, който се извиси над пращенето и бученето на пламъците:

— Видяхте ли какво направиха? Видяхте ли какво направиха?

Полицаите му отговориха с яростен рев.

— Убийте ги! — изкрещя Юджийн. — Убийте ги!

* * *

Луси чу шума на битката, но не тръгна към хълмовете. Нещо в надвисналата луна и в мириса на вятъра я бе лишило от желание да продължава. Изтощена и запленена, тя стоеше в откритата пустиня и зяпаше небето.

Когато след цяла вечност сведе отново очи към хоризонта, видя две неща, които донякъде събудиха любопитството ѝ. Черен облак дим над хълмовете и по-нататък, на границата на зрителното ѝ поле, редица същества, които се отдалечаваха от тях. Тя хукна внезапно.

Докато тичаше, осъзна, че се чувства отново като младо момиче и че я движи мотив, характерен за младо момиче: преследваше своя любим.

* * *

Луси изгуби демоните от поглед. Спря задъхана насред голата пустиня; сякаш самата земя ги бе погълнала. После хукна отново. Нали имаше правото да види сина си и неговите бащи още веднъж, преди да изчезнат завинаги? Или след всичките години очакване щеше да ѝ бъде отказано дори това?

Дейвидсън шофираше колата начело на конвоя, под наставленията на Юджийн, с когото в момента беше трудно да се спори. Нещо в начина, по който държеше пушката си, подсказваше, че първо ще стреля и после ще задава въпроси; заповедите му към разпокъсаната армия, която го следваше, се състояха предимно от несвързани ругатни и обиди. Очите му блестяха налудничаво, от устата му капеше слюнка. Беше обезумял и ужасяваше Дейвидсън. Но за него беше късно да се връща — беше се съюзил с този мъж за едно последно апокалиптично преследване.

— Видя ли? Онези чернооки копелета са шибани страхливци! — изкрещя Юджийн, за да надвика измъченото ръмжене на двигателя. — Защо караш толкова бавно, момче?

Той заби пушката в слабините на Дейвидсън.

— Карай или ще ти пръсна мозъка.

— Не знам накъде отидоха — извика му Дейвидсън.

— Как така? Покажи ми!

— Как да ти покажа, като изчезнаха.

Юджийн най-накрая проумя какво му казват.

— Намали, момче. — Той размаха ръка през прозореца, за да сигнализира и на останалите да намалят. — Спри колата, спри колата!

Дейвидсън натисна спирачки.

— И угаси проклетите фарове. Всички ги угасете!

Дейвидсън изключи фаровете. Останалите шофьори последваха примера му.

Изведнъж стана тъмно и тихо. Не се виждаше нищо и не се чуваше нищо. Бяха изчезнали; цялото шумно демонско племе просто се беше разтворило във въздуха.

Когато очите им привикнаха към лунната светлина, пустинята изсветля. Юджийн слезе от колата, без да изпуска пушката от ръце, и се втренчи в пясъка, сякаш очакваше обяснение.

— Шибаняци — рече тихо той.

Луси беше спряла да тича. Сега вървеше към колоната от автомобили. Всичко беше свършило. Бяха изиграли всички: изчезването им беше коз, който никой не беше очаквал.

И тогава тя чу Аарон.

Не можеше да го види, но гласът му беше ясен като камбанен звън: ясен и подканящ. Камбанен звън, който сякаш казваше: време е за празник — елате да празнуваме.

Юджийн го чу също и се усмихна. Все пак демоните бяха наблизо.

— Хей! — викаше момчето.

— Къде е той? Виждаш ли го, Дейвидсън?

Дейвидсън поклати глава. После:

— Чакай! Чакай! Виждам светлина… Виж, право пред нас.

— Виждам я.

Юджийн махна на Дейвидсън да седне пак зад волана, проявявайки излишна предпазливост.

— Карай, момче. Но бавно. И без светлини.

Дейвидсън кимна. „Още медузи за дупчене“, помисли си. В крайна сметка щяха да ги пипнат копелетата, а не си ли заслужаваше да се рискува малко за целта? Конвоят потегли отново, този път със скоростта на охлюв.