Разнесе се всеобщ вой — паникьосани мъже размахваха сляпо ръце и се вкопчваха един в друг в търсене на опора, мъчейки се отчаяно да задържат глави на повърхността на пясъчното море.
Дейвидсън беше заровен до кръста. Земята, която обгръщаше долната му половина, беше гореща и странно примамлива. Беше получил ерекция от интимната ѝ прегръдка. На няколко метра зад него един полицай пищеше до небесата, докато пустинята го изяждаше. Малко по-нататък пък се виждаше лице, което надничаше от кипящия пясък като жива маска, захвърлена на земята. Наблизо стърчеше ръка, която не спираше да маха и да потъва; нечий дебел задник се подаваше от кишата като две дини — последното сбогом на неизвестно ченге.
Луси направи крачка назад, когато калта прехвърли ръба на склона, но тя не стигна до крака ѝ. Нито пък се разнесе, както би станало, ако беше морска вълна.
Вместо това се втвърди като бетон и запечата живите си трофеи като мухи в кехлибар. От устните на всички лица, които още дишаха, се изтръгна нов вик на ужас, когато собствениците им усетиха, че пустинният под се вкаменява около борещите се за свобода крайници.
Дейвидсън видя Елинор Кукър, беше затънала до гърди в пясъка. По бузите ѝ се стичаха сълзи; хлипаше като малко момиче. Той реши, че няма да мисли за собствената си участ. А за Барбара и децата, които го чакаха на Изток, даже не се сети.
Мъжете със заровени под земята лица и стърчащи на повърхността крайници или други части от тялото, вече бяха умрели от задушаване. Единствените оцелели бяха Елинор Кукър, Дейвидсън и още двама. Единият беше циментиран до брадичката, гърдите на Елинор бяха над земята и свободните ѝ ръце блъскаха безпомощно по нея, а самият Дейвидсън беше хванат в капан до ханша. Но най-ужасяващо беше положението на една жалка жертва, от която се виждаха само носът и устата. Очите бяха засипани с пясък. Въпреки това мъжът дишаше — дишаше и крещеше.
Елинор Кукър дращеше земята с изпотрошени нокти, но пясъкът не помръдваше.
— Извикай помощ — нареди тя на Луси; ръцете ѝ кървяха.
Двете жени се втренчиха една в друга.
— Исусе! — изкрещя Устата.
Главата мълчеше: от безжизнения ѝ поглед ставаше ясно, че собственикът ѝ е загубил здравия си разум.
— Моля те, помогни ни… — помоли се Дейвидсън Торса. — Доведи помощ.
Луси кимна.
— Тръгвай! — нареди ѝ Елинор Кукър. — Тръгвай!
Луси се подчини сковано. На изток вече зазоряваше. Скоро въздухът щеше да се нажежи. До Уелкъм имаше три часа път, а там щеше да намери само старци, истерични жени и деца. Щеше да ѝ се наложи да търси помощ по-далеч, може би на петдесет мили от града. Ако изобщо успееше да намери обратния път. И ако не издъхнеше междувременно от изтощение.
Щеше да стане обяд, докато се върне с помощ за жената, Торса, Главата и Устата. Дотогава пустинята щеше да ги е надвила. Слънцето щеше да е сварило мозъците им, в косите им щяха да гнездят змии, мишелови щяха да са изкълвали безпомощните им очи.
Луси се обърна и погледна още веднъж нищожните им форми, смалени от кървавата шир на зазоряващото се небе. Малки точки и запетаи от човешка болка върху празен пясъчен лист. Не ѝ се мислеше за химикала, който ги бе създал. Щеше да го стори утре.
След малко тя се затича.
Нови убийства на улица „Морг“
Зимата, реши Луис, не е сезон за стари хора. Дванадесетсантиметровият сняг, покрил улиците на Париж, го вледеняваше до мозъка на костите. Онова, което го бе радвало като дете, сега му приличаше на проклятие. Мразеше го с цялото си сърце; мразеше биещите се със снежни топки деца (писъци, вой, сълзи), мразеше и младите влюбени, нетърпеливи да се награбят под падащите снежинки (писъци, целувки, сълзи). Беше смущаващо и досадно и Луис си мечтаеше да е във Форт Лодърдейл14
, където сигурно грееше слънце.Но телеграмата на Катрин, макар и малко мъглява, беше настоятелна, а двамата бяха приятели от близо петдесет години. Беше дошъл тук заради нея и заради брат ѝ Филип. Колкото и анемичен да се чувстваше в тази ледена страна, беше глупаво да се оплаква. Беше дошъл заради миналото и би дошъл със същата бързина и охота, дори Париж да гореше.
А и това все пак бе градът на майка му. Родила се на булевард „Дидро“ във време, когато Париж не бил подвластен на модернистични архитекти и социални инженери. Сега, при всяко идване в града, Луис трябваше да свиква с ново светотатство. Вярно, напоследък броят им бе намалял. Рецесията в Европа караше правителствата да бъдат по-икономични с булдозерите. Въпреки това всяка година се събаряха хубави къщи. Понякога се изравняваха цели улици.
Дори улица „Морг“.