Кървави книги-том 2

Сега, в последната четвърт на двадесети век, хората трябваше да се справят с далеч по-големи жестокости, все дело на други човешки същества. Орангутаните бяха проучени от антрополозите и бе установено, че са вегетарианци-отшелници, кротки и спокойни животни. Истинските чудовища притежаваха далеч по-обикновена външност и бяха много по-могъщи. Оръжията им караха бръсначите да изглеждат жалки, а престъпленията им бяха от чудовищен мащаб. Луис едва ли не се радваше, че е стар и скоро ще напусне този век и изобретенията му. Да, снегът го смразяваше до мозъка на костите. Да, когато видеше младо момиче с лице на богиня, в него се събуждаха безполезни желания. Да, вече се чувстваше като наблюдател, а не като участник.

Но невинаги бе живял с тази нагласа.

Беше преживял достатъчно емоции през 1937, в същия апартамент на „Ке дьо Бурбон“ № 11, в който бе отседнал и сега. През онези дни Париж все още бе място на развлечения, в което слуховете за войната старателно се пренебрегваха; място, което бе съхранило атмосферата си на прелестна наивност, въпреки че напрежението понякога се усещаше. Тогава с Катрин бяха безгрижни във всяко едно отношение и водеха перфектен живот на безкрайни развлечения.

Разбира се, в действителност не беше така. Животът им не беше перфектен, нито безкраен. Но за известно време — лято, месец, ден — бе изглеждало, че нищо в света няма да се промени.

За половин десетилетие Париж щеше да изгори и палавата му греховност, граничеща с наивност, щеше да си отиде завинаги. Те бяха прекарали много дни (и нощи) в апартамента, който Луис сега обитаваше, и когато си мислеше за онези прекрасни времена, стомахът му се свиваше от чувство за загуба.

Мислите му се насочиха към по-скорошни събития. Към изложбата му в Ню Йорк и пожъналата блестящ успех сред критиците серия картини, представящи хронологично адските дни на Европа. На седемдесет и тригодишна възраст Луис Фокс се бе превърнал в знаменитост. За него се публикуваха статии във всяко периодично издание, посветено на изобразителното изкуство. За една нощ се бе сдобил с почитатели и купувачи, които горяха от желание да притежават негова картина, да поговорят с него, да го докоснат по ръката. Твърде късно, разбира се. Мъките на творческия процес отдавна бяха приключили, преди пет години беше оставил четките завинаги. Сега, когато беше само наблюдател, триумфът, който бе пожънал сред критиците, му приличаше на пародия — наблюдаваше целия цирк отстрани с чувство, близко до отвращение.

Когато телеграмата за помощ пристигна от Париж, Луис бе повече от щастлив да отплава далеч от идиотите и техните бомбастични възхвали.

Сега чакаше в притъмнелия апартамент и гледаше непрестанния поток от коли по моста „Луи-Филип“. Уморените парижани пътуваха през снега към домовете си: клаксоните им гърмяха, двигателите им кашляха и ръмжаха, жълтите им фарове хвърляха ивици светлина по моста.

Но Катрин не идваше.

След като през по-голяма част от деня не бе валял сняг, сега снежинките пак шепнеха край прозореца. Трафикът течеше над Сена, а Сена течеше под трафика. Падна нощ. Най-сетне Луис чу стъпки в коридора; приглушени думи, разменени с домоуправителя.

Беше Катрин. Най-накрая бе дошла.

Той стана и се загледа във вратата; представи си как тя се отваря и Катрин застава на прага, още преди това да се случи.

— Луис, скъпи…

Тя му се усмихна — бледа усмивка върху още по-бледо лице. Изглеждаше по-стара, отколкото бе очаквал. От колко време не я беше виждал? Четири или пет години? Но ухаеше по същия начин и познатият аромат му подейства успокояващо. Целуна я леко по студените бузи.

— Изглеждаш добре — излъга.

— Не е вярно — възрази тя. — Би било обида към Филип. Как да съм добре, когато той е в такава беда?

Рязка и строга, както винаги.

Беше по-голяма с три години от Луис, но се държеше с него като учителка към непослушно дете. Това беше нейният начин да изрази любовта си.

Когато приветствената част приключи, Катрин седна до прозореца и се загледа в Сена. Под моста се носеха малки сиви ледени късове, течението ги подхвърляше и въртеше. Водата изглеждаше смъртоносна, яростта ѝ бе изумителна.

— В каква беда е Филип?

— Обвинен е…

Тя се поколеба, единият ѝ клепач трепна.

— … в убийство.

Луис изпита желание да се засмее; самата мисъл беше абсурдна. Филип беше на шейсет и три и имаше кротък като на агне характер.

— Вярно е, Луис. Не можех да ти го съобщя с телеграма, мисля, че ме разбираш. Трябваше да ти го кажа лично. Убийство. Обвинен е в убийство.

— На кого?

— На момиче, разбира се. Една от неговите любовници.

— Още има сексуални мераци?

— Шегувахме се, че ще умре върху жена, не помниш ли?

Луис кимна замислено.

— Беше на деветнайсет. Натали Перек. Доста образовано момиче. И хубаво. С дълга червена коса. Нали помниш, че Филип си пада по червенокосите?

— На деветнайсет? Има деветнайсетгодишни любовници?