Кървави книги-том 2

Разбира се, беше съмнително дали тази прочута улица изобщо е съществувала, но с годините на Луис му се струваше все по-безсмислено да разграничава фантазията от реалността. Това разграничение беше за младите, на които тепърва им предстои да се справят с живота. За старците (Луис беше на седемдесет и три) разграничението беше чисто теоретично. Какво значение има кое е истина и кое лъжа, кое е реалност и кое измислица? В главата му полуистините и истините бяха неделима част от собствената му история.

Може улица „Морг“ да е съществувала — такава, каквато я описва в безсмъртния си разказ Едгар Алан По. А може и да беше измислена. Във всеки случай днес я нямаше на картата на Париж.

Луис беше леко разочарован, че не е открил улицата. В крайна сметка тя беше част от неговото наследство. Ако можеше да се вярва на историите, които бе слушал като момче, събитията, описани в „Убийствата на улица «Морг»“, били разказани на По от дядото на Луис. Майка му се гордееше, че баща ѝ се запознал с По, докато пътувал из Америка. Очевидно дядо му бил ненаситен турист, трябвало всяка седмица да посещава нов град, за да се чувства щастлив. И през зимата на 1835 бил в Ричмънд, Вирджиния. Била сурова зима, навярно не много по-различна от тази, която мъчеше сега Луис, и една нощ дядото се подслонил в някакъв бар. Там, по време на бушуващата отвън виелица, се запознал с дребен, тъмнокос, меланхоличен млад мъж на име Еди. Мъжът, изглежда, бил нещо като местна знаменитост, понеже бил написал разказ, който спечелил конкурс в балтиморския вестник „Сатърдей Визитър“. Разказът бил „Ръкопис, намерен в бутилка“, а младият мъж с неспокоен дух — Едгар Алан По.

Двамата пили цяла нощ и (поне според историята) По помолил дядото на Луис да му разкаже нещо необичайно, окултно и страховито. Врял и кипял в пътешествията, събеседникът на По се съгласил с удоволствие и му разказал няколко невероятни истории, които писателят по-късно превърнал в „Загадката на Мари Роже“ и „Убийствата на улица «Морг»“. И двата разказа били пълни с жестокости, между които надничал чудатият гений на Ш. Огюст Дюпен.

Ш. Огюст Дюпен. Представата на По за идеалния детектив: спокоен, рационален и поразително схватлив. Историите, в които участвал, бързо станали популярни и благодарение на тях Дюпен се превърнал в белетристична знаменитост, без никой в Америка да подозира, че детективът е реална личност.

Това бил братът на дядото на Луис. Прачичото на Луис бил Ш. Огюст Дюпен.

А най-великият му случай — убийствата на улица „Морг“ — също почивал на истински факти. Убийствата в разказа се били случили в действителност. На улица „Морг“ наистина били убити две жени. Точно като в историята на По: мадам Л’Еспане и нейната дъщеря мадмоазел Камий Л’Еспане. Две жени с добра репутация, които водели тих и незабележим живот. Затова откритието, че животът им е прекъснат по такъв брутален начин, било още по-ужасяващо. Тялото на дъщерята било натикано в комина; трупът на майката бил намерен в двора зад къщата с почти отделена от зверски прерязаното гърло глава. Нямало очевиден мотив за убийствата и мистерията се задълбочила, когато всички обитатели на дома заявили, че са чули гласа на убиеца, който говорел на чужд език. Французинът бил убеден, че е чул испански, англичанинът — немски, а холандецът смятал, че езикът е френски. По време на разследването си Дюпен открил, че нито един от свидетелите на говори езика, който твърди, че е чул от устата на неизвестния убиец. И стигнал до извода, че не бил никакъв език, а нечленоразделни звуци от гърлото на див звяр.

По-точно маймуна, чудовищен орангутан от Индонезийските острови. Червеникавокафявите му косми били намерени между здраво стиснатите пръсти на мадам Л’Еспане. Единствено неговата сила и ловкост можели да обяснят ужасната съдба на мадмоазел Л’Еспане. Звярът, който принадлежал на малтийски моряк, избягал и се развилнял в апартамента на улица „Морг“.

Това беше скелето, основата на разказа.

Истинска или не, историята притежаваше голяма романтична притегателна сила за Луис. Той обичаше да си представя как прачичо му разплита логически загадката, незасегнат от истерията и ужаса, които го заобикалят. Мислеше си, че хладнокръвието му е типично европейско, че е характерно за една изгубена епоха, когато здравият разум все още е бил на почит и най-големият ужас, който хората можели да си представят, бил звяр, въоръжен с бръснач.