Кървави книги-том 2

— Просто е уморена. Спа доста, но това като че ли я изтощи още повече. В момента не знае дали е ден или нощ. И е гладна, разбира се. Изминал е ден и половина. Направо умира от глад.

Тринадесета: отново спи, свита на още по-стегнато кълбо, сякаш иска да се самопогълне.

Четиринадесета: пие още вода.

— Смених каната, докато спеше. Беше заспала дълбоко: можех да изиграя жига в стаята и пак нямаше да се събуди. Направо като труп.

Куейд се усмихна. „Луд — помисли си Стив, — този човек е луд.“

— Боже, как вонеше вътре. Знаеш как миришат жените понякога — не на пот, а на нещо друго. Тежка миризма, на плът. Неприятна. Имах чувството, че времето ѝ изтича.

Петнадесета: тя пипа месото.

— Тук започват да се появяват пукнатините — обяви Куейд триумфално. — Тук започва ужасът.

Стив разгледа внимателно снимката. Детайлите бяха неясни заради зърнестото изображение, но яката пичка несъмнено страдаше. Докато пипаше храната, лицето ѝ беше сгърчено едновременно от желание и отвращение.

Шестнадесета: отново е при вратата, хвърля се върху нея, блъска я с цялото си тяло. Крещи отчаяно, устата ѝ е едно размазано черно петно.

— След всеки сблъсък с месото ми дръпваше по една дълга реч.

— Колко време е изминало?

— Почти три дни. Виждаш една прегладняла жена.

Личеше си. На следващата снимка Черил стоеше неподвижно в средата на стаята с очи, отвърнати от примамливата храна, цялото ѝ тяло напрегнато от дилемата.

— Мъчиш я с глад.

— Човек лесно може да изкара десет дни без храна. Във всяка цивилизована страна хората постят, Стив. Шейсет процента от британското население страда от хронично затлъстяване. И без това беше прекалено дебела.

Осемнадесета: дебелото момиче седи в ъгъла на стаята и плаче.

— Някъде по това време започна да халюцинира. Съзнанието взе да ѝ играе дребни номера. Струваше ѝ се, че усеща нещо в косата си или върху опакото на дланта си. Понякога се взираше в празното пространство, сякаш виждаше нещо.

Деветнадесета: тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите ѝ гърди, лицето ѝ е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предишните снимки.

— Миеше се редовно. Не оставяше да изминат и дванадесет часа, без да се измие от главата до петите.

— Месото изглежда…

— Развалено?

— Тъмно.

— В малката ѝ стая е доста топло, има и няколко мухи. Открили са месото и са го нацвъкали с яйца. Да, вече е порядъчно развалено.

— Това част от плана ли е?

— Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно ѝ се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата ѝ, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението ѝ към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото, и страха, че ще умре. Кое ще надделее?

Стив също бе хванат натясно.

От една страна, тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна, искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената.

Следващите седем снимки — от двадесета до двадесет и шеста — показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене…

После двадесет и седмата.

— Виждаш ли?

Тя взема месото.

Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици — яйцата на мухите. Гадост.

— Тя го захапва.

На следващата снимка лицето ѝ е заровено в месото.

На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи?

Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.

Тридесета: седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.

Тридесет и първа: тя спи. Главата ѝ е заровена в преплетените ѝ ръце.

Тридесет и втора: станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.

Тридесет и трета: спи.

— Колко време е изминало? — попита Стив.

— Пет дни. Не, шест.

Шест дни.

Тридесет и четвърта: фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.

Тридесет и пета: отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.

Тридесет и шеста: тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор.

Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.

Седи спокойно под масата, като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето ѝ отново е безизразно, цялата ѝ енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата ѝ преминат.

Стив гледаше втренчено фотографията.