Кървави книги-том 2

Стив кимна. Нямаше да му бъде трудно да спази подобно обещание. Нямаше на кого да сподели тревогите си — щяха само да му се присмеят.

Куейд изглеждаше доволен. Отдалечи се забързано, като остави Стив с чувството, че е бил включен против волята си в някакво тайно общество с напълно неизвестна цел. Куейд беше сключил договор с него и това го тревожеше.

През следващата седмица не отиде на нито една лекция и пропусна повечето семинари. Записките останаха непреснимани, книгите непрочетени, есетата ненаписани. Само два пъти посети сградата на университета; промъкна се вътре с предпазливостта на мишка, като се молеше да не попадне на Куейд.

Опасенията му се оказаха напразни. Видя само веднъж прегърбените рамене на Куейд във вътрешния двор — разменяше си усмивки с Черил Фром. Тя се засмя мелодично и удоволствието ѝ отекна в стената на Историческия факултет. Ревността бе напуснала напълно Стив. Не искаше да бъде толкова близо до Куейд, пари да му даваха, не би се стремил към сърдечно приятелство с него.

През времето, което бе прекарал сам, далеч от суматохата на лекциите и препълнените коридори, умът му бе бездействал. И мислите му се бяха върнали — както езикът се връща към зъб, а нокътят към коричка на рана — към неговите страхове.

И към неговото детство.

На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност.

В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език „тинитус“ — бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи.

Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му.

Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.

Сам.

Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.

Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно. В края на краищата докосването им го успокояваше; с времето майка му се научи как да прогонва паниката, която го заливаше.

Седмица преди седмия му рожден ден слухът му се оправи — не напълно, но достатъчно, за да прилича на чудо. Светът се върна на фокус и животът започна отново.

Трябваше да изминат няколко месеца, преди момчето да започне да се доверява отново на сетивата си. Междувременно продължаваше да се буди нощем, като всеки път очакваше да чуе в главата си онези звуци.

Но въпреки че ушите на Стив започваха да звънтят от всеки малко по-силен шум, което му пречеше да ходи на рок концерти заедно с другите студенти, той вече почти не обръщаше внимание на частичната си глухота.

Но помнеше, разбира се. Спомняше си много добре. Не беше забравил вкуса на паниката; стягането на железния обръч около главата му. И страхът му не го бе напуснал напълно — още се страхуваше от мрака и самотата.

Но нима има човек, който да не се страхува да остане сам? Съвсем сам.

А сега Стив имаше друг страх, който му беше още по-трудно да потисне.

Куейд.

В пиянски пристъп на откровение бе разказал на Куейд за детството си, за глухотата, за нощните страхове.

Куейд познаваше слабостта му, знаеше пряк път към сърцевината на неговия страх. Разполагаше с оръжие, имаше тояга, с която да го удари, ако се наложи. Може би затова Стив реши да не казва нищо на Черил (да я предупреди, това ли искаше?) и със сигурност затова избягваше Куейд.

Когато изпаднеше в по-особено настроение, мъжът изглеждаше злонамерен. Определено злонамерен. Приличаше на човек, който таи дълбоко в себе си някаква злоба.