Кървави книги-том 2

— Всеки опитва вкуса на ужаса от време на време — беше отговорът на Куейд, който изучаваше напрегнато лицето ѝ с млечните си очи, наблюдаваше реакциите ѝ и според Стив се опитваше да намери пролука в убежденията ѝ.

— Не и аз.

— Нямаш страхове? Нямаш кошмари?

— Че как да имам. Произлизам от добро семейство и не крия позорни семейни тайни. Даже не ям месо, така че не ми прилошава, когато мина с колата покрай кланица. Нямам какво да крия. Това означава ли, че не съм истинска?

— Това означава — рече с присвити като на змия очи Куейд, — че зад увереността ти се крие някаква голяма тайна.

— Обратно към кошмарите.

— Големи кошмари.

— Бъди по-конкретен, искам дефиниции.

— Не мога да ти кажа от какво се страхуваш.

— Тогава ми кажи ти от какво се страхуваш.

Куейд се поколеба.

— Това не подлежи на анализ.

— Задникът ми не подлежи на анализ!

Забележката ѝ извика неволна усмивка на устните на Стив. Задникът на Черил наистина не подлежеше на анализ. Човек можеше единствено да коленичи пред него и да го боготвори.

Куейд започна отново да ораторства.

— Моят страх е нещо лично. И се обезсмисля в по-широк контекст. Знаците на моя ужас, образите, ако предпочиташ, които мозъкът ми използва, за да илюстрира моя страх — тези знаци са нищо в сравнение с истинския ужас, който е в основата на моята личност.

— Аз виждам образи — обади се Стив. — Картини от детството, които ме карат да мисля за… — Млъкна, вече съжалил за тази изповед.

— За какво? — попита Черил. — Неща, свързани с лоши преживявания? Падане от колелото, такива работи?

— Може би — отговори Стив. — Понякога се улавям, че мисля за тези картини. Не преднамерено; само когато съм разсеян. Сякаш съзнанието ми се насочва автоматично към тях.

Куейд изсумтя доволно.

— Точно така.

— Фройд е писал по въпроса — каза Черил.

— Какво?

— Фройд — повтори тя театрално, сякаш разговаряше с дете. — Зигмунд Фройд, може би си чувал за него.

Устните на Куейд се извиха презрително.

— Обсебеността от майката не е отговор на проблема. Истинските ужаси в мен и във всички нас са отпреди изграждането на личността. Ужасът е роден, преди да започнем да се възприемаме като индивиди. Свито в утробата, бебето вече изпитва страх.

— И ти имаш спомени? — попита Черил.

— Може би — отговори с тържествена сериозност Куейд.

— От утробата?

Куейд се усмихна с половин уста. Стив си помисли, че усмивката му казва: „Аз знам неща, които вие не знаете.“

Беше особена, неприятна усмивка, от която на Стив му се прииска да си изплакне очите.

— Ти си лъжец — заяви Черил, като се надигна от мястото си, загледана надолу към Куейд.

— Може и да съм — съгласи се той, внезапно станал съвършеният джентълмен.

* * *

С това дискусията приключи.

Нямаше повече приказки за кошмари, нямаше разговори за въображаемите чудовища, които бродят в нощта. През следващия месец Стив виждаше рядко Куейд, а когато го видеше, той неизменно беше в компанията на Черил Фром. Куейд се отнасяше вежливо с нея, дори почтително. Вече не носеше коженото си яке, защото тя ненавиждаше миризмата му на умрели животни. Внезапната промяна в отношенията им обърка Стивън, но той го отдаде на примитивното си разбиране за сексуалността. Стив не беше девствен, но жените продължаваха да бъдат загадка за него — противоречиви и озадачаващи.

Освен това ревнуваше, въпреки че не си го признаваше напълно. Чувстваше се засегнат от факта, че жената-гений, която предизвикваше мокри сънища, отнема толкова много от времето на Куейд.

Изпитваше и друго — странно чувство, че Куейд ухажва Черил по някакви по-особени причини. Мотивът му не беше секс, Стив беше сигурен в това. Причината да бъде толкова учтив с нея не беше и уважението, което хранеше към интелигентността ѝ. Не, инстинктът му подсказваше, че Куейд се опитва да я притисне до стената. Черил Фром беше в ролята на животно, подготвяно за заколение.

После, месец по-късно, Куейд му каза нещо за нея, докато разговаряха.

— Тя е вегетарианка.

— Черил ли?

— Разбира се, че Черил.

— Знам. Споменавала е.

— Да, но не става дума за моментна прищявка. Сериозно е. Няма сили дори да погледне витрината на месарница. Не иска да докосва месо, не понася миризмата му…

— Аха. — Стив се почувства объркан. Накъде води този разговор?

— Ужас, Стив.

— От месо?

— Симптомите са различни при различните хора. Тя се страхува от месо. Твърди, че е съвсем здрава и уравновесена. Глупости! Аз ще го открия…

— Ще откриеш какво?

— Страха, Стив.

— Нали не възнамеряваш да…? — Стивън не знаеше как да изрази тревогата си на глас, без да прозвучи обвинително.

— Да я нараня? Не, няма да я нараня по никакъв начин. Ако пострада, ще бъде изцяло по нейна вина.

Куейд се взираше в него почти хипнотично.

— Време е да се научим да си вярваме взаимно. — Той се наведе още към Стив. — Между нас двамата…

— Виж, не мисля, че искам да слушам.

— Трябва да докоснем звяра, Стивън.

— По дяволите, звяра! Не искам да слушам!

Стив се изправи, за да се измъкне от втренчения поглед на Куейд и да сложи край на разговора.

— Ние сме приятели, Стивън.

— Да.

— Тогава прояви уважение.

— Какво?

— Искам да си мълчиш. Нито дума за това.