Кървави книги-том 2

— Да, хапе — повтори. Изглежда, му хареса. И още веднъж, за късмет: — Хапе.

Стивън кимна. Така и не схвана метафората.

— Мисля, че трябва да се чувстваме ощетени от предмета, който изучаваме. — Куейд изглеждаше въодушевен от темата за осакатеното образование. — Трябва да се страхуваме да изопачаваме идеите, за които сме принудени да говорим.

— Защо?

— Защото, ако бяхме стойностни философи, нямаше да си разменяме академични шеги. Нямаше да говорим за семантика, като използваме лингвистични трикове, за да прикрием наистина важните неща.

— А какво щяхме да правим?

На Стив започваше да му се струва, че Куейд се прави на шут. Само че Куейд не беше в настроение за шеги. Лицето му беше безизразно; малките му зеници се бяха свили до точки.

— Щяхме да се приближим до звяра, Стив, не мислиш ли? Да посегнем да го потупаме, да го погалим, да го издоим…

— Какъв… ъъ… какъв е звярът?

Куейд очевидно се подразни от прагматичността на въпроса.

— Това е темата на всяка стойностна философия, Стивън. Нещата, от които се страхуваме, защото не ги разбираме. Мракът зад вратата.

Стив си помисли за една врата. И за мрака зад нея. И започна да разбира какво се крие зад обърканите думи на Куейд. Философията беше начин да говориш за онова, от което се страхуваш.

— Трябва да обсъждаме съкровените за психиката ни неща — продължи Куейд. — Ако не го правим… рискуваме…

Той млъкна внезапно, изгубил желание да говори.

— Какво?

Куейд се взираше в празната си чаша сякаш му се искаше отново да е пълна.

— Още едно? — попита го Стив, като се молеше отговорът да е не.

— Какво рискуваме? — повтори Куейд. — Мисля, че ако не излезем и не намерим звяра…

Стив разбра, че наближава ключовата реплика.

— … рано или късно той ще дойде да ни потърси.

* * *

Няма по-голямо удоволствие от ужаса. Стига да е нечий друг.

* * *

През следващите една-две седмици Стив разпита тук-там за странния господин Куейд.

Никой не знаеше малкото му име.

Никой не беше сигурен на колко е години, но една от секретарките смяташе, че е прехвърлил тридесетте — нещо доста изненадващо за Стив.

Черил го била чула да казва, че родителите му са мъртви. Май били убити. С това, изглежда, се изчерпваше всичко, което другите знаеха за Куейд.

* * *

— Дължа ти едно питие — каза Стив, като сложи ръка върху рамото на Куейд.

Онзи подскочи като ужилен.

— Бренди?

— Благодаря.

Стив поръча.

— Стреснах ли те?

— Бях се замислил.

— Нито един философ не трябва да спира.

— Да спира какво?

— Да мисли.

Заприказваха се. Стив не беше сигурен защо иска да общува пак с Куейд. Човекът беше с десет години по-възрастен от него и на различно интелектуално ниво. Ако трябваше да бъде честен, този човек го смущаваше. Постоянните му приказки за зверове го объркваха. Въпреки това искаше още от същото — още метафори, още от този сериозен глас, който му обясняваше колко безполезни са преподавателите и колко слабохарактерни студентите.

В света на Куейд нямаше нищо сигурно. Той не следваше никой гуру и със сигурност не беше религиозен. Отнасяше се цинично към всичко — от политическата система до философията.

Въпреки че Куейд рядко се смееше на глас, Стив знаеше, че гледа на света с горчива насмешка. Всички хора бяха или агнета, или овце, които си търсят пастири. Разбира се, според Куейд тези пастири бяха плод на въображението им. Всичко, което съществуваше в тъмнината извън кошарата, бяха страховете, които дебнеха невинните агнета — дебнеха ги, търпеливи като камък, и чакаха да се размърдат.

Нямаше нищо сигурно, освен едно — че ужасът съществува.

Интелектуалната арогантност на Куейд беше ободрителна. Не след дълго Стив се влюби в иконоборческата лекота, с която новият му познат рушеше едно вярване след друго. Понякога страдаше, когато Куейд излагаше неоспорим аргумент срещу някоя догма, в която Стив бе вярвал. Но няколко седмици по-късно реши, че дори звукът на унищожението е вълнуващ. Куейд разчистваше шубраците, събаряше дърветата, почистваше стърнищата. Стив се чувстваше свободен.

Нация, семейство, църква, закон. Всичко е пенел. Всичко е безполезно. Всичко е измама, окови и задушаване.

Съществува само ужасът.

— Аз се страхувам, ти се страхуваш, ние се страхуваме — обичаше да казва Куейд. — Той, тя, то се страхува. На света няма мислещо същество, което да не познава ужаса по-добре от собственото си сърцебиене.

Сред любимите жертви-слушатели на Куейд беше друг студент по философия и английска филология. Черил Фром. Черил реагираше бурно на по-скандалните му коментари и докато двамата с Куейд се надпреварваха кой по-напред ще направи на пух и прах аргументите на другия, Стив седеше кротко и се наслаждаваше на спектакъла. Куейд твърдеше, че Черил е патологичен оптимист.

— А ти си пълен глупак — често казваше тя, когато спорът се разгорещеше. — На кого му пука, че се страхуваш от собствената си сянка? Не и на мен. Аз съм си добре.

И определено изглеждаше добре. Черил Фром предизвикваше мокри сънища, но беше толкова умна, че никой не смееше да я ухажва.