Кървави книги (Том 3)

Когато гръмотевичната буря се разрази с пълна сила над Набожност, Роухед вече се беше скрил на сухо в обора на Никълсън на километър и половина от „Трите акра“. Въпреки дъжда в селото кипеше оживена работа. Блажени са невежите. Между селяните нямаше пророчица, а в рубриката „Звездите предричат“ в новия брой на „Газет“ не пишеше нито дума за внезапната смърт, която щеше да споходи през следващите дни един близнак, трима лъвове, един стрелец и куп представители на други зодии.

Дъждът беше започнал с гръмотевицата: отначало само ръмеше, но хладните пръски скоро преминаха в същински порой. Заваля като из ведро и жителите на Набожност най-сетне решиха да потърсят подслон.

Булдозерът, който разкопаваше градината зад къщата на Рони Милтън, остана да бездейства под дъжда, за да получи второто си основно измиване за последните два дни — шофьорът му прие пороя като сигнал да се оттегли в бараката, където да побъбри с другите за състезателни коне и жени.

Застанали на входа на пощенската станция, трима селяни гледаха как канавките преливат и мърмореха, че това се случва всеки път, когато завали, и че след половин час падината в долния край на Главната улица ще заприлича на вир, достатъчно дълбок да караш лодка в него.

А в самата падина, в ризницата15 на „Сейнт Питър“, клисарят Деклан Юън гледаше как дъждовните потоци се стичат по хълма и се събират в малко море пред портата на църквата. „Скоро ще бъде достатъчно дълбоко, за да се удави човек“, помисли си той; после, изненадан, че си е представил как някой се дави, се извърна от прозореца и се зае отново да сгъва покривки за олтари. Днес изпитваше странно вълнение и не можеше, не биваше, не искаше да го потиска. То нямаше нищо общо с гръмотевичната буря, въпреки че обичаше бурите от малък. Не, нещо друго го караше да се вълнува и проклет да е, ако знаеше какво. Все едно се беше върнал в детските години. Сякаш беше Коледа и Санта Клаус, първият бог, в съществуването на когото бе повярвал, щеше да се появи всеки миг на прага. Мисълта го накара да се засмее на глас, но ризницата не беше място за лудории, затова преглътна смеха си и се усмихна наум.

* * *

Всички се скриха от дъжда, само Гуен Никълсън се измокри до кости. Беше останала в задния двор на къщата, за да придума понито на Амилия да влезе в обора. Изплашено от гръмотевицата, глупавото животно се запъваше. А Гуен беше вир-вода и беше бясна.

— Няма ли да се размърдаш, гадино? — изкрещя тя, за да надвика шума на бурята. Дъждът плющеше по земята и по темето ѝ. Косата ѝ беше залепнала за главата. — Хайде! Хайде! Хайде!

Понито отказваше да помръдне. Беше подбелило очи от страх. И колкото повече гърмеше и трещеше, толкова по-упорито се запъваше. Вбесена, Гуен го плесна по задницата малко по-силно от необходимото. Понито направи няколко крачки напред, като остави на земята една димяща фъшкия. Все пак се беше размърдало. Гуен реши да се възползва от ситуацията и да го завлече насила до постройката.

— Топъл обор — обеща му тя. — Хайде, тук е мокро, не искаш да стоиш навън.

Вратата на обора беше открехната. Несъмнено примамлива гледка, рече си Гуен, дори за едно безмозъчно пони. Придърпа кончето на един хвърлей от нея и го принуди да влезе с нова плесница.

Вътре беше сухо и уютно, както бе обещала на проклетото добиче, само въздухът миришеше металически заради бурята. Гуен завърза понито за напречната дъска в бокса и метна едно одеяло върху лъскавия му гръб. Проклета да е, ако го почисти — това беше работа на Амилия. Такава сделка беше сключила с дъщеря си, когато се съгласиха да ѝ купят пони: че тя ще се грижи за него и ще му чисти. И в интерес на истината, момичето беше спазило обещанието си до голяма степен.

Понито продължаваше да е паникьосано. Тропаше с копита и въртеше очи като лош актьор в трагедия. По устата му имаше пяна. Гуен го погали извинително по хълбока. Беше си изпуснала нервите. Все пак беше в мензис. Сега се разкайваше и се надяваше, че Амилия не е видяла случката през прозореца на детската си стая.

Порив на вятъра люшна вратата на обора и я затвори. Звукът на дъжда внезапно притихна. В помещението стана тъмно.

Понито спря да тропа. Тя спря да го гали. Всичко спря: дори сърцето ѝ. От балите сено зад гърба на Гуен се надигна една два пъти по-висока фигура. Жената не видя гиганта, но вътрешностите ѝ се разбунтуваха. „Проклет мензис“, помисли си тя, докато разтриваше долната част на корема си с бавни въртеливи движения. Обикновено ѝ идваше като по часовник, но този месец беше избързал с един ден. Трябваше да се върне в къщата, за да се почисти и преоблече.

Роухед се изправи и погледна към задната част на врата на Гуен Никълсън. Можеше да я убие с една-единствена захапка. Но беше изключено да я докосне; не и днес. Тя беше в цикъл; надушваше го и от мириса му се повдигаше. Менструалната кръв беше забранена: никога не нападаше жена, отровена от нейното присъствие.