Кървави книги (Том 3)

Вече се замисляше дали да не наеме един булдозер от строежа в северния край на селото, да го докара тук и да отстрани проблема с механичните му челюсти. Щеше да извади скалата и да я премести точно за две секунди. Но гордостта му се бунтуваше срещу идеята да хукне да дири помощ при първата досадна пречка. Все пак скалата не беше чак такъв проблем. Щеше да я изкопае сам по начина, по който би я извадил баща му. Така беше решил. И сега, два часа и половина по-късно, вече съжаляваше за прибързаното си решение.

Следобедната горещина беше станала нетърпима, а почти неподвижният въздух — задушен. Над хълмовете Даунс изтътна гръмотевица и косъмчетата по тила на Томас настръхнаха от статичното електричество. Небето над нивата беше опустяло: разбрали, че забавата е приключила, отегчените чайки си бяха заминали с някое миришещо на сол топло въздушно течение.

Дори земята, която сутринта бе изпускала остра сладникава миризма под остриетата на плуга, сега миришеше вяло; и докато мъжът копаеше черната пръст около камъка, съзнанието му непрекъснато се насочваше към разложението, което я правеше така плодородна. Към безбройните смърти във всяка извадена лопата пръст. Томас се замисляше рядко за подобни неща и сега нездравите му мисли го притесняваха. Той прекъсна работата си за момент, облегна се на лопатата и съжали за четвъртата халба „Гинес“, която беше пресушил на обяд. Обикновено изпиваше по четири халби без проблеми, но днес чуваше как бирата се плацика в стомаха му, тъмна като пръстта по лопатата — плацика се и се пени сред стомашни киселини и полусмляна храна.

Мисли за нещо друго или ще повърнеш, каза си Томас и огледа полето. Беше най-обикновено поле: груб квадрат земя, ограден с неравен жив плет от глог. В сянката на плета лежаха две мъртви животинки — едната беше скорец, а другата се намираше прекалено далеч, за да я разпознае. Мястото изглеждаше пусто, но това не беше необичайно. Есента наближаваше, а това лято бе било твърде дълго и горещо.

Той вдигна поглед към небето отвъд живия плет и видя как от безформения облак излиза светкавица и пада сред хълмовете. Ярката следобедна светлина се беше свила до тънка синя ивица на хоризонта. Скоро ще завали, рече си Томас и мисълта го зарадва. Хладен дъжд, навярно пороен като вчерашния. И може би този път щеше да прочисти въздуха като хората.

Той погледна пак упоритата скала и я удари с лопатата. От повърхността ѝ изскочи малка дъга от бял пламък. Томас изруга силно и цветисто, като напсува камъка, себе си и полето. Скалата не помръдна от мястото си — стърчеше си насред изкопа и го предизвикваше. Вече беше изпробвал почти всичко: беше изкопал дълбока две стъпки яма; беше забил клинове под камъка, беше го вързал с вериги и се беше помъчил да го изтегли с трактора. Напразно. Явно щеше да се наложи да изкопае по-дълбока дупка и да втъкне клиновете по-навътре. Нямаше да се даде на проклетата скала.

Томас изсумтя решително и продължи да копае. На опаката страна на дланта му падна дъждовна капка, но той не ѝ обърна внимание. Знаеше от опит, че работа като тази изисква голяма упоритост — да не изправяш глава и да не позволяваш нищо да те разсейва. Той изпразни съзнанието си. Съществуваха само пръстта, лопатата, камъкът и собственото му тяло.

Загребване, изсипване. Загребване, изсипване: хипнотичният ритъм на усилието. Беше изпаднал в толкова дълбок транс, че нямаше представа колко дълго е копал, преди скалата да помръдне.

Движението го извади от унеса. Той се изправи и гръбнакът му изпука; усъмни се, че му се е привидяло. Натисна скалата с тока на обувката си. Да, тя помръдна в гроба си. Томас беше прекалено изтощен, за да се усмихне, но разбра, че победата е близо. Беше спипал мръсницата.

Дъждът се усили и забарабани по лицето му. Той заби два нови клина в подножието на скалата, за да я измести още малко: щеше да надхитри проклетницата. Почакай да видиш, само почакай. Третият клин влезе по-дълбоко от другите и, изглежда, спука някакъв въздушен мехур, разположен под камъка — от дупката изскочи жълтеникав облак газ, който смърдеше така ужасно, че Томас отстъпи назад, за да си поеме глътка чист въздух. Но такъв нямаше, затова прочисти гърлото и дробовете си, като се изхрачи. Каквото и да се криеше под скалата — а във вонята имаше нещо животинско, — то беше в напреднал стадий на разложение.

Мъжът се насили да продължи работата си, като дишаше само през устата. Изведнъж главата го стегна, сякаш мозъкът му се подуваше и напираше да излезе през черепа.

— Майната ти — каза Томас и заби нов клин под камъка. Имаше чувството, че гръбнакът му ще се счупи. Един мазол на дясната му ръка се спука. До него кацна конска муха и започна да пирува, но той не ѝ обърна внимание.

— Направи го. Направи го. Направи го. — Стовари лопатата върху последния клин, без да осъзнава, че го прави.

И тогава скалата се раздвижи.