Кървави книги (Том 3)

Това не беше краят. Полицаите пристигнаха в „Муви Палас“ малко след девет и половина. Бърди ги придружаваше. Откриха осакатените тела на Дийн и Рики, както и останките на Барберио. На горния етаж, в ъгъла на коридора, намериха една вишневочервена обувка.

Бърди не каза нищо, но беше сигурна, че Линди Лий не си е тръгнала от киното.

Обвиниха я в двойно убийство, което никой не вярваше, че Бърди е извършила, и я оправдаха поради липса на доказателства. Съдът нареди да бъде поставена под психиатрично наблюдение за период, не по-малък от две години. Жената може и да не беше убийца, но явно ѝ хлопаше дъската. Историите за ходещи тумори не се отразяват добре на ничия репутация.

* * *

Когато дойде лятото, Бърди се подложи на едноседмична гладна диета. По-голяма част от теглото, което изгуби, беше вода, но приятелите ѝ се обнадеждиха, че най-накрая е намерила сили да се справи с Големия проблем.

През същия уикенд тя изчезна за двадесет и четири часа.

* * *

Бърди откри Линди Лий в една запустяла къща в Сиатъл. Намери я сравнително лесно — по онова време на бедната Линди ѝ беше трудно да контролира тялото си, камо ли да се крие от евентуални преследвачи. Собствените ѝ родители я бяха отписали преди няколко месеца. Само Бърди беше продължила да я търси, нае детектив и накрая търпението ѝ бе възнаградено с гледката на тази празна стая, в която седеше слабата красавица — по-слаба от всякога, но все още красива. Във въздуха бръмчаха мухи. По средата на пода имаше купчина лайна, най-вероятно човешки.

Бърди беше извадила пистолета още преди да отвори вратата. Линди Лий изплува от мислите си — а може би от неговите мисли — и погледна към нея с усмивка. Усмивката се задържа за момент, после паразитът в Линди разпозна лицето на Бърди, видя оръжието в ръката ѝ и разбра защо е дошла.

— Е — каза той и се изправи, за да посрещне своя посетител.

Очите на Линди Лий, устата, вагината, анусът, ушите и ноздрите ѝ се пръснаха и туморът се изсипа от нея на крещящо розови струи. Изпълзя през гърдите ѝ, които никога не бяха давали мляко, през порязания ѝ палец, през едно охлузване на бедрото.

Използва всички възможни отвори, за да излезе.

Бърди вдигна пистолета и стреля три пъти. Туморът се протегна към нея, после се олюля и падна. Когато спря да мърда, тя извади спокойно бутилката с киселина от джоба си, разви капачката и изля димящото ѝ съдържание върху човешкия труп и доскорошния му гостоприемник. Туморът се разложи, без да издаде нито звук, и Бърди го заряза на осветения от слънцето под — безформена купчина, от която се издигаше задушлив пушек.

Изпълнила дълга си, тя излезе на улицата и се отдалечи: възнамеряваше да живее дълго след финала на тази комедия.

Негово Величество Роухед

Много завоевателски армии бяха марширували по улиците на Набожност през вековете, но леките стъпки на летовниците бяха тези, които в крайна сметка го подчиниха. Селото беше преживяло римските легиони и нашествието на норманите, беше преминало през агонията на Гражданската война и въпреки всичко беше съхранило идентичността си от окупаторите. Но след векове на ботуши и стоманени остриета го победиха туристите — тези нови варвари — със суха пара̀ и вежливост.

Местоположението на селото беше идеално за инвазията. Разположено на шестдесет километра югоизточно от Лондон между овощните градини и хмелните полета на графство Кент, то се намираше достатъчно далеч от столицата, за да бъде пътуването до него приключение, и достатъчно близо до нея, за да се върнат туристите, ако времето е лошо. Затова всеки уикенд от май до октомври Набожност се превръщаше в място за запой на прежаднели лондончани. Всяка събота, която обещаваше да бъде слънчева, те се изсипваха в селото със своите кучета, пластмасови топки, деца и хаоса, който децата създават, стоварваха кресливите орди на селския мегдан и се оттегляха в „Дългуча“, за да се надпреварват да разказват кой как е пътувал и да се наливат с топла бира.

Жителите на Набожност не се дразнеха особено от летовниците; не и до степен да стават кръвопролития. Но липсата на агресия правеше инвазията още по-желана.

Отегчените от градския живот лондончани започнаха бавно, но необратимо да променят селото. Мнозина от тях пожелаха дом в провинцията: бяха очаровани от сгушените между шумолящите дъбове каменни къщички и запленени от пълните с гълъби тисове в църковния двор. Дори въздухът, казваха те, като го вдишваха с пълни гърди, дори въздухът тук мирише по-свежо. Мирише на Англия.

Някои от тях — първоначално бяха малко, но броят им нарастваше — поискаха да купят празните хамбари и изоставените къщи в Набожност и покрайнините му. Всеки слънчев уикенд човек можеше да ги види нагазили в копривата и чакъла да кроят планове как да пристроят някоя кухня или къде да монтират джакузи. И въпреки че при завръщането си в Килбърн или Сейнт Джонс Уд14 мнозина лондончани решаваха да останат в уютните си домове, всяка година един или двама сключваха изгодна сделка с някой селянин и се сдобиваха с акър хубав живот.