Кървави книги (Том 3)

Продължи да пада, като размахваше тромаво ръце и крака, докато не се приземи болезнено върху нещо меко. Миризмата на мърша стана стократно по-силна, направо я задави. Тя протегна ръка, за да се ориентира в тъмнината, и напипа нещо студено и слузесто: беше навсякъде около нея. Все едно се намираше в контейнер за боклук, пълен с частично изкормена риба. Високо над главата ѝ светлината проблесна загрижено през пролуката и освети странното ѝ ложе. Бърди се огледа, въпреки че, Бог ѝ бе свидетел, нямаше никакво желание да го прави. Лежеше върху останките на мъж, разпръснати по пода от неговите консуматори. Прииска ѝ се да завие. Обзе я инстинктивно желание да разкъса блузата и полата си, защото бяха целите в лепкава слуз, но не можеше да тръгне гола, не и пред рожбата на киното.

Нещото продължаваше да я наблюдава през дупката над главата ѝ.

— Вече знаеш — каза печално то.

— Това си ти…

— Това е тялото, което някога обитавах, да. Казваше се Барберио. Дребен престъпник. Така и не позна величието.

— А ти?

— Неговият рак. Аз съм онази част от него, която се стремеше към величие, която копнееше да бъде нещо повече от проста клетка. Болест с мечти. Нищо чудно, че обичам филмите.

Застанала на ръба на дупката, рожбата на киното ридаеше — сега, когато истинското ѝ тяло беше открито, вече нямаше смисъл да си придава фалшив блясък.

Беше отвратително създание: тумор, надебелял от чужди страсти. Паразит с формата на плужек и консистенцията на суров черен дроб. В предната му част се образува разкривена уста, която каза:

— Трябва да измисля нов начин да погълна душата ти.

То скочи в дупката и се пльосна до Бърди. Без бляскавите си разноцветни одежди имаше размерите на малко дете. Тя отстъпи назад, когато нещото протегна израстък към нея, но възможностите за бягство бяха ограничени. Помещението беше тясно и достъпът до другия му край беше блокиран от счупени столове и купчини от книги, които приличаха на вехти молитвеници. Имаше само един изход и той се намираше на почти пет метра над нея.

Туморът докосна колебливо стъпалото ѝ и на Бърди ѝ призля. Не успя да скрие отвращението си, въпреки че се засрами от примитивната си реакция. Създанието събуждаше в нея погнуса, каквато не бе изпитвала преди; извикваше в съзнанието ѝ мисълта за нещо изродено, нещо атрофирало.

— Върви по дяволите! — Започна да рита главата му, но то продължи да настъпва и безформеното му туловище затисна краката ѝ. Пропълзя върху нея и тя усети допира на пулсиращите му вътрешности.

В натиска върху корема и слабините ѝ имаше нещо почти сексуално и задавената от отвращение жена се зачуди за момент дали подобно същество може да изпитва сексуални мераци. Настойчивостта, с която постоянно образуващите се израстъци опипваха кожата ѝ, проучваха нежно плътта под блузата ѝ и се протягаха да докоснат устните ѝ, говореше недвусмислено за наличието на желание. „Да дойде тогава — помисли си тя, — да дойде, щом трябва.“

Бърди остави нещото да пропълзи докрай върху нея, като се бореше всяка секунда с неистовото желание да го отблъсне, после премина внезапно към действие.

Претърколи се по корем.

Когато се бе теглила за последно, тежеше 102 килограма, а оттогава навярно бе качила още някой и друг килограм. Създанието се озова под нея, преди да е разбрало какво се случва, и порите му изпуснаха противна мъзга от тумори.

То започна да се бори, но не можа да се освободи от Бърди, колкото и да се гърчеше. Тя заби нокти в плътта му и взе да го дере — късаше гъбести парчета, а от дупките се лееха течности. Гневният вой на нещото премина в рев от болка. Не след дълго болестта с мечти спря да се гърчи. Бърди полежа още малко. Нищо не помръдваше под нея. Накрая се изправи. Нямаше как да разбере дали туморът е мъртъв. И преди това не беше жив, не и по нейните стандарти. Освен това не искаше да го докосва отново. По-скоро би се преборила със самия дявол, отколкото да прегърне рака на Барберио за втори път.

Тя вдигна очи към коридора и сърцето ѝ се сви от отчаяние. Нима ѝ бе писано да умре тук долу също като Барберио? После погледна пак към нещото на пода и видя решетката. Не я беше забелязала по-рано заради нощния мрак. Сега отвън се зазоряваше и през нея се процеждаха ивици дрезгава светлина.

Бърди се наведе, блъсна решетката и денят нахлу в помещението. Не беше лесно да се провре през тесния отвор, както и да се отърве от мисълта, че създанието всеки миг ще я сграбчи за краката, но накрая се озова навън без никакви произшествия.

Запустелият парцел не се беше променил особено от посещението на Барберио. Само копривата беше избуяла повече. Бърди постоя известно време пред вентилационния отвор, като гълташе жадно свежия въздух, после се запъти към оградата и улицата зад нея.

Дебелата жена продължи да крачи към дома си, а вестникарчетата и кучетата я заобикаляха отдалеч заради измъчения ѝ вид и вонящите ѝ дрехи.

Три: Изрязани сцени