Кървави книги (Том 3)

Ето защо се прожектираха всички тези сцени, защо се разиграваха отново и отново пред нея. Това бяха моменти, в които публиката е свързана магически с екрана, когато страда заедно с образите, но продължава да гледа, неспособна да откъсне очи. И Бърди го беше изпитвала, при това многократно. Да гледа филм и той да я развълнува така силно, че да усети почти физическа болка, когато започнат финалните надписи и илюзията се разпадне, защото ѝ се струва, че е оставила нещо от себе си, че част от същността ѝ се е изгубила сред любимите герои и героини. И може би наистина беше така. Може би въздухът поемаше желанията ѝ и ги складираше някъде заедно с чувствата на други сърца, може би ги трупаше в някаква ниша, докато…

Докато не се роди това. Тази рожба на колективните им страсти: този прелъстител с ярки цветове, познат до болка и безкрайно привлекателен.

„Добре — помисли си тя, — едно е да разбереш мотивите на твоя палач, съвсем друго да го разубедиш да изпълни професионалните си задължения.“

Въпреки че беше разрешила загадката, Бърди поглъщаше жадно картините в нещото — не можеше да отмести поглед от тях. Мамещи кадри на животи, които бе живяла, на лица, които бе обичала. Мики Маус, танцуващ с метла; Лилиан Гиш от „Пречупени цветове“; Джуди Гарланд (с Тото до нея), гледаща връхлитащата Канзас буря; Фред Астер във „Висша класа“; Орсън Уелс в „Гражданинът Кейн“; Марлон Брандо и Джоан Крауфорд; Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн — запечатани в сърцата ни хора, които не се нуждаят от собствени имена. И беше толкова по-хубаво, че тези моменти са само загатнати — да види увертюрата за целувка, но не и самата целувка; плесницата, но не и сдобряването; сянката, но не и чудовището; раната, но не и смъртта.

Нещото я беше пленило, нямаше съмнение в това. Очите ѝ я държаха в плен така сигурно, както ако бяха извадени и приковани за него.

— Красиво ли съм? — попита я то.

Да, беше красиво.

— Защо не ми се отдадеш?

Бърди вече не беше в състояние да разсъждава, способността ѝ да анализира ѝ беше отнета, докато в безпорядъка от образи не се появи нещо, което я накара рязко да се опомни. „Дъмбо“. Дебелото слонче. Нейното дебело слонче: слончето, в което беше виждала себе си.

Магията се развали. Бърди отмести поглед от съществото. И зърна с ъгълчето на окото си нещо противно и мръсно под бляскавата илюзия. Децата от нейния квартал я бяха наричали Дъмбо като малка. Беше живяла с този абсурден сив ужас в продължение на двадесет години, без да е способна да се отърси от него. Дебелината му ѝ напомняше за собствената ѝ дебелина, изгубеното му изражение — за собствената ѝ изолация. Представи си го сгушено в хобота на майка си и ѝ се прииска да пребие това сантиментално Сбъркано слонче.

— Това е проклета лъжа! — изкрещя тя.

— Не знам какво имаш предвид — възрази нещото.

— А какво се крие под красивото лустро? Нещо отвратително май.

Светлината започна да примигва, парадът от кадри забави ход. И Бърди видя друга фигура: дребна и тъмна, свита зад завесите от светлина. В нея имаше съмнение. Съмнение и страх от смъртта. Бърди можеше да надуши страха ѝ от цели десет крачки.

— Какво си отдолу?

Тя пристъпи към него.

— Какво криеш, а?

Нещото събра сили да отговори. Гласът му беше уплашен, човешки.

— Не е твоя работа.

— Ти се опита да ме убиеш.

— Искам да живея.

— Аз също.

Коридорът започна да притъмнява, появи се стара, лоша миризма, миризма на мърша. Знаеше как мирише мършата, а сега миришеше на умряло животно. Миналата пролет, когато снегът се бе стопил, Бърди беше открила труп в задния двор на блока си. Малко куче или голяма котка, беше трудно да се каже. Някакво домашно животно, измръзнало до смърт по време на внезапните снеговалежи през декември. Когато го намери, вече гъмжеше от личинки: жълти, сиви и розови — една пастелна машина с хиляда движещи се части.

Тук усети същата воня. Може би така миришеше плътта зад илюзията.

Дразнещият Дъмбо продължаваше да танцува пред очите ѝ. Бърди събра кураж и направи нова крачка към потрепващия образ, като вдигна Шибаняка, в случай че на нещото му хрумне някоя глупост.

Дъските под краката ѝ изскърцаха, но тя не обърна внимание на предупреждението, беше прекалено обсебена от своята цел. Крайно време беше да сграбчи този убиец, да го разтърси и да го накара да изплюе тайните си.

Бяха прекосили почти целия коридор — тя настъпваше, а то отстъпваше. Нещото вече нямаше къде да избяга.

Внезапно подът се продъни под тежестта ѝ и Бърди пропадна в дупката сред облак прах. Пусна Шибаняка и направи опит да се задържи за дъските, но те бяха изгнили и се ронеха.