Кървави книги (Том 3)

Копелето беше на земята! Рики изпита вълнение, каквото не беше изпитвал преди — радостта от физическия триумф. Мили боже! Беше проснал на земята най-великия каубой в света! Беше толкова развълнуван от победата, че забрави всичките си проблеми.

Прашната буря внезапно се засили. Уейн лежеше на пода с кървящ нос и цепната устна. Пясъкът вече покриваше тялото му, сякаш за да скрие срамното му поражение.

— Стани — нареди Рики, решил да се възползва докрай от ситуацията.

Уейн му се усмихна през прашната завеса.

— Добре, момче — каза той дяволито, — все пак ще направим мъж от теб…

После очертанията на тялото му се размиха и на мястото му се появи нещо друго, някаква форма, която Рики изобщо не можа да проумее. Нещо, което хем беше Уейн, хем не беше и бързо губеше човешкия си облик.

Пясъкът се сипеше все по-яростно, влизаше в очите и в ушите му. Рики се разкашля и се отдалечи със залитане от мястото на схватката, после внезапно се озова пред стена и врата и преди да проумее къде се намира, бурята го изплю обратно в тишината на „Муви Палас“.

Въпреки че си беше обещал да не хленчи, откакто му бяха пораснали мустаци, когато се озова в салона, Рики нададе кратък писък, на който би завидяла и Фей Рей11, и припадна.

* * *

Във фоайето Линди Лий обясняваше на Бърди защо филмите не са ѝ харесали.

— Дийн обича каубойски филми. Аз не си падам особено по тях. Май не трябваше да ти казвам…

— Не, няма проблем.

— Защото ти сигурно ги харесваш или поне така предполагам. Щом работиш тук.

— Харесвам някои филми. Не всичките.

— О! — Момичето изглеждаше изненадано. Май доста неща я изненадваха. — Аз обичам да гледам филми за дивата природа, нали се сещаш?

— Да…

— Сещаш ли се? За животни и разни такива.

— Да… — Бърди си спомни как си беше помислила, че Линди Лий не я бива особено в приказките. Май беше познала.

— Защо се бавят толкова? — попита момичето.

Приключенията на Рики в прашната буря бяха продължили само две минути в реалния свят. Времето във филмите беше разтегливо.

— Ще видя какво става — реши Бърди.

— Сигурно си е тръгнал без мен — повтори Линди.

— Сега ще разберем.

— Благодаря.

— Не се притеснявай — каза Бърди, като докосна тънката ръка на момичето, докато се разминаваха. — Сигурна съм, че всичко е наред.

Тя изчезна зад двукрилата летяща врата на салона и остави Линди Лий сама във фоайето. Линди въздъхна. Дийн не беше първото момче, което я зарязва само защото не му пуска. Тя имаше собствени разбирания кога и как трябва да преспи с едно момче и сега не му беше времето, нито Дийн — момчето. Беше прекалено повърхностен и несериозен, пък и косата му миришеше на дизел. Ако я беше зарязал, нямаше да се скъса от рев. Както майка ѝ обичаше да казва, в морето имаше още много риба.

Тъкмо разглеждаше плаката на филма за следващата седмица, когато чу тупване зад гърба си; обърна се и видя един дебел и шарен, ужасно сладък заек, който се взираше в нея от средата на фоайето.

— Здравей — поздрави го тя.

Заекът започна да се ближе самодоволно.

Линди Лий обожаваше животните; обичаше озвучените с Росини научнопопулярни филми на Дисни, в които показват дивите създания в естествената им среда, дават как скорпионите се чифтосват, докато танцуват по двойки, и наричат гальовно всички мечета „малки разбойници“. Никога не ѝ омръзваше да гледа подобни неща. Но повече от всичко обичаше зайци.

Заекът направи няколко подскока към нея. Тя коленичи, за да го погали. Беше топъл и имаше кръгли розови очи. Той заподскача отново, този път нагоре по стълбите.

— Не мисля, че трябва да ходиш там — рече му Линди.

На върха на стълбището беше тъмно. Освен това на стената висеше табела с надпис „Само за служебни лица“. Но дребосъкът беше решил на всяка цена да се качи горе и когато тръгна след него, той вече имаше значителна преднина.

На площадката беше тъмно като в рог. Заекът беше изчезнал.

Вместо него там клечеше нещо друго; нещо със светещи в мрака очи.

Линди Лий се поддаваше лесно на внушения. Нямаше нужда от сложни илюзии, за да бъде примамена като момчето, тя вече си фантазираше. Беше лесна жертва.

— Здравей — каза Линди Лий, леко уплашена от присъствието пред нея. И напрегна очи в тъмнината, за да различи някаква форма или поне намек за лице. Но лице нямаше. Нещото дори не дишаше.

Линди направи крачка назад по стълбите, но то се спусна внезапно към нея, сграбчи я, преди да свари да падне, и ѝ запуши набързо устата.

В нея нямаше много страст за крадене, но нещото смяташе да я използва по друг начин.

Слабичкото тяло беше едва разцъфтяло, отворите му не бяха привикнали към нашествия. То издърпа Линди по оставащите догоре стълби и я затвори за по-нататъшни проучвания.

* * *

— Рики? О, боже, Рики!

Бърди коленичи до мъжа и го разтърси. Поне още дишаше. И това беше нещо. Въпреки че на пръв поглед по него имаше много кръв, раната му се оказа лека, просто разкъсване на ухото.