Кървави книги том 4

Катсо го хвана за китката, но в същия миг Брендан изсъска „Полиция! Мърдайте!“, затова момчето го пусна, промъкна се през дупката в оградата и хукна след водача им към Арчуей Роуд. На замаяния Карни му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че връвта с двата неразплетени възела е изчезнала от ръката му. Беше сигурен, че не я е изпуснал. Вероятно го беше напуснала сама по време на краткия му контакт с Катсо. Той сграбчи прогнилата ограда и се изправи с нейна помощ. Трябваше да предупреди Катсо на какво са способни възлите. Наоколо имаше и по-лоши неща от ченгетата.

Катсо тичаше надолу по алеята, без да осъзнава, че стиска връвта, която се бе промъкнала скришом в ръката му. В момента мислеше единствено за бягството си. Брендан вече беше стигнал до Арчуей Роуд и не се виждаше никакъв. Катсо хвърли поглед през рамо, за да провери дали го преследват. Нямаше признаци, че някой го гони. Дори и да го подгонят сега, реши той, няма начин да го настигнат. Оставаше Карни. Той забави крачка, после спря и погледна назад, за да види дали идиотът го следва, но Карни още се провираше през оградата.

– Проклет тъпанар – каза си тихо Катсо.

Дали да не се върне, за да му помогне?

Докато стоеше нерешително на тъмната алея, той осъзна, че силният вятър, който разклащаше до този момент короните на надвисналите над главата му дървета, е секнал. Внезапната тишина го озадачи. Катсо вдигна поглед към клоните и ужасените му очи се втренчиха във фигурата, която се спусна към него, донасяйки със себе си смрад на тиня и разложение. Бавно, като насън, той вдигна ръце, за да се защити от съществото, но то го сграбчи със студените си влажни крайници и го придърпа нагоре.

Когато се прехвърли през оградата и се обърна към Арчуей Роуд, Карни видя как Катсо се издига към балдахина от листа, зърна ритащите му във въздуха крака и откраднатите вещи, които падаха от джобовете му по земята.

После Катсо изпищя и краката му заритаха още по-бясно. Карни чу, че някой се провикна откъм моста. Единият полицай вика другия, реши той. Миг по-късно се разнесе тропот на тичащи крака. Карни хвърли поглед към Хорнзи Лейн – ченгетата още не бяха стигнали до алеята, – после погледна пак към Катсо и видя как тялото му пада от дървото. Момчето се строполи на земята като чувал с картофи, но почти веднага се изправи тромаво и погледна назад към Карни. На лицето му беше изписано безумие – личеше си дори в сумрака. После Катсо се обърна и побягна. Доволен, че приятелят му има преднина, Карни се промъкна обратно в двора миг преди двамата полицаи да стигнат до алеята и да хукнат след Катсо. Всички тези неща – като се започне с възела и се стигне до писъка и преследването – се бяха случили за броени секунди, през които Карни не беше сварил да си поеме дъх. Сега той се просна в къпините и загълта въздух като риба на сухо, а полицаите притичаха от другата страна на оградата, като крещяха на бягащото момче да спре.

Катсо игнорира крясъците им. Не от полицията бягаше той, а от калното създание, което го бе вдигнало във въздуха, за да го приближи към нацепеното си, разядено от язви лице. Когато най-после се добра до Арчуей Роуд, Катсо усети, че крайниците му започват да треперят, и се замоли да не го предадат, защото нещото щеше да го хване пак и да долепи още веднъж устата си до неговата. Само че този път той нямаше да има сили да пищи и чудовището щеше да изсмуче живота от дробовете му.

Трябваше да прекоси магистралата – само тя можеше да го избави от неговия мъчител. Катсо прескочи мантинелата и хукна по южното платно, като продължаваше да чува дъха на звяра в ухото си. Беше стигнал до средата на шосето, когато осъзна каква грешка е допуснал. Ужасът в главата му го беше направил сляп за всички останали опасности. Едно синьо волво летеше към него, а шофьорът му беше отворил уста в идеално оформено О. Катсо се вцепени, хипнотизиран от светлината на фаровете като животно. Две секунди по-късно колата го блъсна и го запрати в съседното платно право пред гумите на един тежкотоварен камион. Шофьорът на камиона нямаше време да реагира. Ударът пръсна главата на момчето, а колелата смазаха тялото му.

Скрит в градината, Карни чу писък на спирачки, после единият полицай възклина в далечината „Мили боже!“. Той изчака няколко секунди и надникна от укритието си. Алеята беше пуста и в двете посоки. Короните на дърветата не се клатеха. От долния път се разнесе воят на сирена; полицаите закрещяха на приближаващите се коли да спрат. Някой заплака. Карни се заслуша в хленченето, за да разбере откъде идва, и осъзна, че плаче самият той.