Кървави книги том 4

Единственото логично обяснение, което му хрумна, беше, че Поуп го е подтикнал да открадне връвта; подмамил го е някак да я вземе, защото е знаел, че освободеният звяр ще отмъсти на мъчителите му. Тази теория се потвърди шест дни по-късно, когато Катсо бе кремиран. Дотогава Карни запази всички опасения за себе си, понеже вярваше, че колкото по-малко говори за събитията от онази нощ, толкова по-трудно те ще му навредят. Думите придаваха на фантастичното достоверност. Превръщаха в реалност феномени, които нямаше да съществуват, ако бъдат запазени в тайна... или поне така се надяваше.

Когато на следващия ден полицията дойде в дома му, за да го разпитва за Катсо – рутинни въпроси, които ченгетата задаваха на всичките му приятели, – той заяви, че не знае нищо за обстоятелствата около смъртта на момчето. Брендан беше казал същото и понеже нямаше свидетели, които да оборят показанията им, Карни така и не бе разпитан повторно. Оставиха го насаме с мислите му... с мислите му и с възлите.

Видя се веднъж с Брендан. Очакваше, че ще бъде засипан с обвинения. Брендан вярваше, че Катсо е загинал в стремежа си да избяга от полицията, и навярно смяташе, че вината е на Карни, който не ги бе предупредил навреме за появата на ченгета. Но Брендан не го обвини. Беше поел бремето на цялата вина върху себе си с почти плашеща готовност и говореше само за собствения си провал. Нелепата смърт на Катсо разкри, че Брендан притежава изненадваща чувствителност, и Карни изгаряше от желание да му разкаже цялата невероятна история. Но нещо му подсказа, че моментът не е настъпил. Затова остави Брендан да излее болката си и не каза нищо.

* * *

И пак възлите.

Понякога се будеше посред нощ и усещаше как връвта шава под възглавницата. Присъствието й го успокояваше, но нетърпението й бе заразно. Приискваше му се да докосне оставащите възли и да проучи загадките, които те крият. Да се подчини на обсебеността си и на апетита им да бъдат развързани. Затова, когато желанието го обземаше, Карни се насилваше да си припомни алеята и звяра сред клоните, да извика в съзнанието си родените от чудовищния дъх образи. Неприятните спомени малко по малко потискаха любопитството му и връвта си оставаше под възглавницата. Далеч от очите, но не и от мислите му.

Знаеше, че възлите са опасни, но нямаше сили да ги изгори. Докато притежаваше това малко парче връв, той беше уникален. Да го унищожи, означаваше да се върне към досегашното си безлично съществуване. А той не искаше това, макар да подозираше, че ежедневното му общуване с връвта малко по малко отслабва способността му да се съпротивлява на нейното привличане.

Звярът от дървото така и не се появи повече. Накрая Карни започна да се чуди дали не си е въобразил цялата им среща. Беше въпрос на време рационалността му да надделее над невъзможната истина. Но събитията, които последваха кремацията на Катсо, сложиха край на тази удобна възможност.

Карни отиде на церемонията сам и – въпреки присъствието на Брендан, Ред и Анелиса – остана сам. Нямаше желание да говори с другите опечалени. Вече му беше трудно да намери думи, с които да опише станалото през онази нощ. Той си тръгна от крематориума, преди някой да го е заговорил, като държеше главата си наведена заради прашния вятър, закриващ периодично яркото слънце с облаци. Докато се отдалечаваше, бръкна в джоба си, за да извади кутия с цигари. Връвта, която винаги го очакваше там, посрещна пръстите му с обичайното си умилкване. Той я пренебрегна и взе цигарите, но вятърът беше прекалено силен за пламъка на кибритената клечка, а ръцете му – неспособни да го опазят. Карни продължи да върви и стигна до тясна пресечка, по която зави, за да запали нова клечка. Поуп беше там и го чакаше.

– Донесе ли цветя? – попита го нехайно той.

Първата реакция на Карни беше да се обърне и да избяга. Но от слънчевата улица го деляха само два метра; тук не беше в опасност, а и един разговор със стареца можеше да му бъде от полза.

– Няма ли цветя? – повтори Поуп.

– Няма – отговори Карни. – Какво правиш тук?

– Същото като теб. Дойдох да видя как изгарят момчето. – Скитникът се усмихна и окаяното му мръсно лице се изкриви в отблъскваща гримаса. Все още приличаше на онази торба с кости, която бяха наритали в тунела преди две седмици, но сега от него се излъчваше смътна заплаха. Карни беше доволен, че слънцето се намира на един хвърлей зад гърба му. – И теб. Да видя и теб.

Карни реши да замълчи. Драсна клечка и запали цигара.

– Имаш нещо, което ми принадлежи, момче – продължи Поуп. Карни запази невъзмутимо изражение. – Върни ми възлите, преди да си сторил нещо наистина ужасно.

– Не знам за какво говориш – рече Карни.

Той се съсредоточи с нежелание върху лицето на стареца, мъчейки се да разчете изражението му. Осеяната с отпадъци алея сякаш се сви. Пред слънцето премина нов облак и фигурата на Поуп стана още по-тъмна.