Кървави книги (Том I)

Джак направи лъжливо движение към прозореца до задната врата и Плямпалото спусна щорите и затвори кепенците. Прекалено заето с прозореца, за да наблюдава Джак, то не видя как мъжът се втурна обратно през къщата.

Когато разбра, че е било изиграно, изпищя пронизително и хукна след Джак, като едва не се блъсна в него, докато се пързаляше по хлъзгавия под. Наложи се да направи истински пирует, за да не се сблъскат. Защото щеше да бъде фатално да докосне мъжа в този разгорещен момент.

Поло се добра до входната врата, която Джина, прозряла стратегията на баща си, бе отключила, докато той и Плямпалото се боричкаха при задната врата. Джак се бе молил дъщеря му да се възползва от възможността да я отвори. Възползвала се беше. Вратата бе леко открехната и в коридора нахлуваше мразовития въздух на свежия следобед.

Той претича последните няколко метра като светкавица и долови, без в действителност да чуе, жалния вой, който демонът нададе, когато видя, че жертвата му се изплъзва.

Плямпалото не беше алчно. Всичко, което искаше в този момент, бе да стисне черепа на мъжа между дланите си и да го смачка. Да го строши и да разплиска горещите му мисли върху снега. Да приключи с Джак Дж. Поло веднъж и завинаги.

Толкова много ли искаше?

Поло бе нагазил в пръхкавия студен сняг, който покриваше чехлите и долния край на панталоните му. Когато бесът стигна до прага, Джак вече крачеше по пътеката към външната порта, като се бе отдалечил на три-четири метра от къщата. Измъкваше се. Измъкваше се.

Плямпалото нададе отново вой, забравяйки годините на обучение. Всеки научен урок, всяко правило за водене на битки, набито в главата му, бяха пометени от желанието да отнеме живота на Поло.

Плямпалото прекрачи прага и поднови преследването. Това бе непростимо нарушение. Някъде в Ада могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жупел върху главите на прокълнатите) усетиха сторения грях и разбраха, че войната за душата на Джак Поло е изгубена.

Джак също го усети. Чу шум от кипене — демонът бе излязъл на пътя и стъпките му превръщаха снега в пара. Продължаваше да го преследва! Създанието бе нарушило първия закон за съществуването си. Край с него. Поло усети как победата го завладява.

Бесът го настигна при портата. Дъхът му се виждаше ясно, въпреки че тялото, от което излизаше, все още бе невидимо.

Джак се опита да я отвори, но Плямпалото я затръшна.

— Che sera, sera — каза Джак.

Демонът не издържа. Сграбчи главата на мъжа и се накани да смачка крехкия череп.

Докосването бе вторият му грях и Плямпалото се сгърчи от нетърпима болка. Изрева като банши, залитна назад, подхлъзна се и падна по гръб върху снега.

Беше направило грешка. Уроците, които му бяха набили в главата, се върнаха в съзнанието му с трясък. Знаеше какво е наказанието, задето е напуснало къщата и е докоснало човека. Вече имаше нов господар, бе роб на глупавото същество, надвесено над него.

Поло беше спечелил.

Той гледаше през смях контурите на демона, очертани в снега. Образът на беса се появи като снимка, проявена на хартия. Законът си вземаше дължимото. Плямпалото не можеше да се крие повече от своя господар. Ето го и него в цялото му отблъскващо великолепие. Червено-кафява плът и ярко око без клепач, размахани ръце и плющяща опашка, превръщаща снега в киша.

— Копеле — каза демонът. Имаше лек австралийски акцент.

— Няма да говориш без позволение — заяви тихо, но много властно Поло. — Разбра ли?

Окото без клепач помътня от покорство.

— Да — отговори Плямпалото.

— Да, господин Поло.

— Да, господин Поло.

Демонът сви опашка като бито куче.

— Можеш да се изправиш.

— Благодаря, господин Поло.

Плямпалото се изправи. Не беше приятна гледка, но бе истинска наслада за очите на Джак.

— Въпреки всичко ще те пипнат — каза демонът.

— Кои?

— Знаеш кои — отговори колебливо създанието.

— Назови ги.

— Велзевул — отговори Плямпалото, гордо да назове стария си господар. — Могъщите. Самият Ад.

— Едва ли — каза замислено Поло. — Не и щом си обвързан с мен като доказателство за уменията ми. Не съм ли по-добър от тях?

Окото се намръщи.

— Не съм ли?

— Да — призна кисело Плямпалото. — Да. По-добър си от тях.

Беше започнало да трепери.

— Студено ли ти е? — попита Джак.

Плямпалото кимна с вид на изгубено дете.

— Значи имаш нужда от физическо натоварване. По-добре се върни в къщата и започни да разчистваш.

Бесът изглеждаше смутен, дори разочарован от тази заръка.

— Само това? — попита недоверчиво. — И никакви чудеса? Никаква Хубава Елена? Никакво летене?

Мисълта да полети в този снежен следобед накара Поло да потръпне. Той беше човек с обикновени вкусове — всичко, което искаше от живота, бе любящи деца, уютен дом и добра търговска цена на корнишоните.

— Никакво летене.

Докато се тътреше по пътеката към къщата, Плямпалото, изглежда, бе осенено от идеята за нова дяволия. Обърна се към Поло с раболепно, но несъмнено самодоволно изражение.

— Мога ли само да кажа нещо? — попита демонът.

— Говори.