Кървави книги (Том I)

Васлав отпи от възсладкото си кафе и си позволи да изсумти доволно. Какви дни, какви дни. Дни на слава с развети знамена и преобръщащи стомаха гледки от високо, които щяха да се помнят цял живот. Златна възможност да вкусиш частица от рая.

Нека Америка се радва на семплите си удоволствия, на анимационните мишки и захаросаните замъци, на култовете и технологиите си; той не ги искаше. Най-голямото чудо на света беше тук, скрито сред хълмовете.

Ах, какви дни.

На централния площад на Подуйево цареше същото оживление и възбуда. В честването на празника тази година може би имаше някаква неизречена тъга, но това бе разбираемо. Нита Обренович, обичният и уважаван организатор на Подуйево, вече не беше между живите. Беше починала през зимата на деветдесет и четиригодишна възраст, оставяйки града да скърби за ревностните й убеждения и за още по-впечатляващите й размери. Нита бе работила с гражданите на Подуйево в продължение на шестдесет години, като бе подготвяла всяко следващо състезание и бе подобрявала дизайна, влагайки цялата си енергия в създаването на по-амбициозно и по-живо творение от предходното.

Но беше мъртва и липсваше ужасно на всички. Въпреки отсъствието й, на улиците не цареше хаос, защото гражданите бяха достатъчно дисциплинирани, но Подуйево вече изоставаше от графика, а беше почти седем и двадесет и пет. Дъщерята на Нита бе заела мястото на майка си, но тя не притежаваше нейната сила да подтиква хората към действие. С други думи беше прекалено деликатна за тази работа. Тук се изискваше водач, който да бъде отчасти пророк и отчасти ръководител; човек, който да придумва, да пришпорва и да насърчава гражданите да си заемат местата. Може би след две-три десетилетия и няколко проведени състезания дъщерята на Нита Обренович щеше да добие нужния опит. Но днес Подуйево изоставаше; проверката на мерките за безопасност бе извършена през пръсти; нервни изражения заместваха уверените физиономии от предходните години.

Въпреки всичко шест минути преди осем часа първият крайник на Подуйево напусна града и се отправи към сборния пункт, за да изчака своя другар.

По това време двата хълбока вече бяха сглобени и съединени в Пополач и въоръжени отряди очакваха заповеди на градския площад.

* * *

Мик се събуди точно в седем, въпреки че в оскъдно обзаведената им стая в хотел „Белград“ нямаше будилник. Той остана легнал и се заслуша в равномерното дишане на Джъд, който спеше на отсрещното легло. През тънките пердета се процеждаше дрезгава утринна светлина, която изобщо не подтикваше към ранно ставане. След като се взира в продължение на няколко минути в напуканата боя на тавана и малко по-дълго в грубо издяланото разпятие на срещуположната стена, Мик се надигна и отиде до прозореца. Денят бе облачен, както и предполагаше. Небето беше прихлупено и покривите на Нови Пазар изглеждаха сиви и еднообразни на слабата светлина. Но над покривите, на изток, се виждаха хълмовете. Там имаше слънце. Той видя осветената от снопове лъчи синьо-зелена гора, която го приканваше да посети склоновете й.

Днес може би щяха да отидат на юг до Косовска Митровица. Там нямаше ли пазар и музей? Можеше да прекосят долината на Ибър, като следват пътя покрай реката, от двете страни на която се издигаха дивите и блестящи хълмове. Хълмовете, да; днес, реши той, ще посетят хълмовете.

Беше осем и петнадесет.

* * *

До девет часа туловищата на Пополач и Подуйево бяха сглобени напълно. Крайниците на двата града вече се намираха в околностите им и чакаха пристигането на торсовете.

Васлав Йеловсек заслони очи с облечените си в ръкавици ръце и огледа небето. Облачният слой несъмнено се бе вдигнал през последния час, а в облаците на запад дори имаше пролуки, през които от време на време се виждаше слънцето. Денят може и да не беше идеален за състезание, но със сигурност беше подходящ.

* * *

По-късно Мик и Джъд закусиха hemendeks — груб превод на яйца с шунка — и няколко чаши хубаво черно кафе. Започваше да просветлява, дори в Нови Пазар, и амбициите им нараснаха. Косовска Митровица по обяд и може би посещение на хълмистата крепост Звечан следобед.

Към девет и половина двамата напуснаха Нови Пазар и поеха с колата по сръбския път, който водеше на юг към долината на река Ибър. Пътят не беше добър, но неравностите и дупките не бяха в състояние да помрачат новия ден.

Шосето беше пусто, ако не се брояха случайните пешеходци; за разлика от пътя, по който бяха минали предния ден, от двете страни на този нямаше царевични и житни полета, а вълнисти хълмове, по чиито склонове растяха гъсти гори. Не видяха никакви диви животни, само няколко птици. Няколко километра по-нататък дори редките им спътници изчезнаха, а самотната фермерска къща, покрай която минаха, беше заключена и със спуснати кепенци. Черни прасета тичаха на воля в двора, без дете, което да ги храни. На простора плющеше и се издуваше пране, но нямаше и помен от жената, която го бе изпрала.