Кървави книги (Том I)

Джъд навлезе в оставената от Мик просека, като разкопчаваше ризата си. Пред него се разбягаха полски мишки и се залутаха между стеблата, уплашени от гръмотевичните стъпки на приближаващия гигант. Джъд се усмихна на паниката им. Нямаше да им стори нищо лошо, но те откъде да знаят? Навярно смути спокойствието на стотици мишки, бръмбари и червеи, докато стигна до мястото, на което усмихнатият Мик лежеше с изложени на показ гениталии върху ложе от стъпкани житни класове.

Хубава любов правиха, хубава и страстна, еднакво приятна и за двамата. Страстта им бе добре премерена. Когато лесната наслада стана неотложна, а желанието необходимост, крайниците и езиците им бяха сплетени във възел, който само оргазмът можеше да развърже, а гърбовете им се редуваха да жулят земята, докато се търкаляха насам-натам, като си правеха свирки и се целуваха. В кулминационния момент, когато свършваха заедно, те чуха пуфтенето на преминаващ наблизо трактор, но не му обърнаха внимание.

Върнаха се при фолксвагена със стръкчета пшеница в косите и ушите, в чорапите и между пръстите на краката. Пресилените им усмивки вече бяха естествени — примирието им щеше да трае поне няколко часа.

В колата беше станало горещо като в пещ и се наложи да отворят всички прозорци и врати, за да позволят на вятъра да я охлади, преди да продължат към Нови Пазар. Беше четири часът и им предстоеше още час шофиране.

Докато влизаха във фолксвагена, Мик каза:

— Забравяме за манастира, нали?

Джъд зяпна.

— Мислех…

— Не бих понесъл още една шибана Дева…

Те се засмяха безгрижно, после се целунаха, като вкусиха както другия, така и себе си — смесица от слюнка и остатъчен вкус на солена сперма.

* * *

Следващият ден беше слънчев, но не особено топъл. Нямаше синьо небе — само равномерен слой бели облаци. Сутрешният въздух беше резлив и дразнеше ноздрите като етер или мента.

Васлав Йеловсек наблюдаваше как гълъбите на централния площад на Пополач флиртуват със смъртта, като подскачат и пляскат с криле пред превозните средства, които бръмчаха наоколо. Някои бяха военни, други цивилни. Сериозното му изражение едва прикриваше вълнението, което изпитваше през този ден; вълнение, което, както добре знаеше, бе споделяно от всеки мъж, жена или дете в Пополач. Дори от гълъбите, ако питаха него. Може би затова танцуваха толкова сръчно между автомобилните гуми — защото знаеха, че през този ден на дните нищо лошо не може да им се случи.

Той огледа отново небето — същото бяло небе, в което се взираше от пукването на зората. Облачният слой беше ниско, условията не бяха идеални за празнуване. Сети се за една английска фраза, която беше чул от приятел: „с глава в облаците“. Изразът означаваше да си унесен в блянове; в някаква светла, ослепителна мечта. Това, помисли си с насмешка той, е всичко, което западняците знаят за облаците — че са като мечтите. Беше необходима проницателност — която им липсваше, — за да съзрат истината в тази обикновена фраза. Та нима тук, в тези скрити хълмове, голите думи нямаше да се превърнат в зрелищна реалност? В жива пословица?

Глава в облаците.

Първата партида вече се събираше на площада. Имаше един-двама отсъстващи по болест, но резервите бяха готови и чакаха да заемат местата им. Какво желание! Щом някоя от резервите си чуеше името и номера и бъдеше изведена от редицата, за да се включи във вече формиращия се крайник, на лицето й изникваше широка усмивка. Навсякъде цареше забележителен ред. Всеки имаше определена задача и определено място, на което да застане. Нямаше крясъци и бутане — всъщност, гласовете звучаха малко по-силно от напрегнат шепот. Той се загледа с възхищение в подреждането, пристягането с въжета и овързването, които продължаваха.

Денят щеше да бъде дълъг и тежък. Васлав бе пристигнал на площада един час преди зазоряване, за да пие кафе от вносни пластмасови чаши, да обсъжда метеорологичните доклади, които идваха на всеки половин час от Прищина и Митровица и да наблюдава беззвездното небе, по което пълзеше сивата утринна светлина. Сега пиеше шестата си чаша кафе за деня, а беше едва седем часът. В другия край на площада Мецингер изглеждаше също толкова уморен и нетърпелив.

Двамата с Мецингер бяха наблюдавали заедно настъпването на зората от изток. Но сега се бяха разделили, забравяйки предишната дружба и нямаше да си продумат, докато състезанието не приключи. В края на краищата Мецингер беше от Подуйево. Разполагаше със собствен град, който да поддържа в предстоящата битка. Утре всеки щеше да разкаже приключенията си на другия, но днес трябваше да се държат така, сякаш не се познават, дори усмивка не трябваше да си разменят. Днес трябваше да са яростни поддръжници, заинтересувани единствено от победата на собствения си град.

За всеобщо задоволство на Мецингер и Васлав първият крак на Пополач вече бе готов. Мерките за безопасност бяха проверени щателно и кракът напусна площада, хвърляйки голяма сянка върху фасадата на градския съвет.