Кървави книги (Том I)

Пътуването се оказа отегчително. Обработваемите полета от двете страни на пътя изглеждаха сухи и прашни. Лятото беше необичайно горещо и сушата беше засегнала много от селата. Реколтата беше оскъдна, а добитъкът изклан предварително, за да не измре от недохранване. На лицата на малкото хора, които зърнаха край пътя, бе изписано поражение. Дори децата бяха намръщени, с чела, натежали като задушния въздух над долината.

След като се бяха изпокарали в Белград, Мик и Джъд мълчаха през по-голяма част от пътуването, но правият път, като повечето прави пътища, провокираше спор. Когато шофирането е лесно, мозъкът си търси друго занимание. А какво по-хубаво от една кавга?

— Защо държиш да видиш този проклет манастир, по дяволите? — не издържа Джъд.

Поканата беше ясна.

— Бихме толкова път… — Мик се помъчи да говори спокойно. Не беше в настроение за караници.

— Още шибани Деви, а?

Като се стараеше да запази равен тон, Мик взе пътеводителя и зачете:

— „И днес там могат да бъдат видени някои от най-добрите образци на сръбската живопис, в това число неостаряващия според много специалисти шедьовър на рашката школа: «Възнесението на Дева Мария».“

Мълчание.

После Джъд:

— До гуша ми дойде от църкви.

— Това е шедьовър.

— Всичките са шедьовър според тази проклета книга.

Мик усети, че губи контрол.

— Само два часа и половина…

— Казах ти, не искам да гледам повече църкви; от миризмата на тези места ми прилошава. Стар тамян, застояла пот и лъжи…

— Ще се отбием за малко, после ще се върнем на пътя и ще можеш да ми изнесеш още една лекция за земеделските субсидии в Санджак35.

— Просто се опитвам да завържа свестен разговор, за да не обсъждаме до безкрай шибаните сръбски шедьоври…

— Спри колата!

— Какво?

— Спри колата!

Джъд отби край пътя. Мик слезе от фолксвагена.

Шосето беше горещо, но подухваше лек ветрец. Той си пое дълбоко въздух и тръгна бавно към средата на пътя. Не се виждаха нито коли, нито пешеходци. Шосето беше пусто и в двете посоки. Хълмовете трептяха в маранята над полетата. В канавките растяха диви макове. Мик прекоси пътя, приклекна и откъсна едно цвете.

Вратата на фолксвагена се затвори с трясък зад гърба му.

— Защо спряхме? — попита Джъд с раздразнение. Той още се надяваше да се скарат, искаше го.

Мик се изправи, като си играеше с мака. Беше почти прецъфтял, сезонът му преминаваше. Венчелистчетата се отрониха от чашката веднага щом ги докосна и полетяха към сивия асфалт като малки червени пръски.

— Попитах те нещо — продължи Джъд.

Мик се огледа. Джъд стоеше до далечния край на колата със сключени от нарастващ гняв вежди. Но беше красив, о, да, с лице, което караше жените да плачат от разочарование, че е гей. С гъст черен мустак (оформен съвършено) и очи, в които можеш да гледаш цяла вечност, без да видиш два пъти една и съща светлина. „Защо, за бога, помисли си Мик, един хубав мъж като него трябва да е такова безчувствено дребно лайно?“

Джъд отвърна на презрителния поглед, като се взираше в нацупения красавец. Идеше му да повърне от малкото представление, което Мик му изнасяше. Ако беше шестнадесетгодишна девственица, то можеше да мине и за правдоподобно. Но в изпълнение на двадесет и петгодишен мъж подобно представление изглеждаше абсурдно.

Мик пусна цветето и измъкна тениската от дънките си. Докато я сваляше, се видяха стегнат корем и слаби гладки гърди. Когато главата му се показа отново, беше разрошена, а на лицето му имаше широка усмивка. Джъд се загледа в тялото му. Беше добре оформено, без да е прекалено мускулесто. Над избелелите му дънки се подаваше белег от операция на апендицит. Във вдлъбнатината на врата му лежеше златен синджир, който беше тънък, но отразяваше слънцето. Без да иска Джъд отвърна на усмивката му и напрежението между тях се стопи.

Мик започна да си разкопчава колана.

— Искаш ли да се чукаме? — попита той все така усмихнат.

— Няма смисъл — беше отговорът.

— Защо да няма?

— Защото не си подхождаме.

— Искаш ли да се обзаложим?

Той си разкопча панталоните и се обърна към житното поле край пътя.

Джъд се загледа как Мик си пробива път през морето от разлюлени класове; гърбът му беше с цвета на пшеницата и почти се сливаше с нея. Сексът на открито беше опасна игра — това място не беше Сан Франциско, нито дори Хампстед Хийт36. Джъд хвърли нервен поглед към пътя. Още беше пуст и в двете посоки. Навлязъл дълбоко в житното поле, Мик се обърна към него, като се усмихваше и размахваше ръце като плувец, който се мъчи да се задържи върху златистия гребен на вълна. Какво пък, по дяволите, никой нямаше да ги види, никой нямаше да узнае. Само хълмовете, които сякаш се топяха в маранята с превити към земята гористи гърбове и едно самотно куче, което седеше край пътя в очакване на изгубения си господар.